А Вор — ами какво би могла да направи? Смъртта на Боз беше неподвластна на контрол бариера в ума му. Истината се беше изкривила и увеличила през годините, докато не се превърна в страданието на живота му. Тифти си беше Тифти и такъв щеше да си остане. Вчера задържан в ареста, задето е проврял главата на някакъв мъж през прозореца при свада в бара, днес благодарение на магьосническите си способности докарва от черния пазар камион с дини в изпепеляващия летен следобед. Вероятно е само въпрос на време да се озове завинаги зад решетките. Но не можеше да се отрече, че Тифти винаги щеше да е част от тях, най-вече от Дий. От време на време Дий поглеждаше към по-голямата си дъщеря и се чудеше искрено каква е истината. Можеше да е и едното, и другото. На определена светлина Нит беше копие на Вор, но след това момичето се разсмиваше по един особен начин или примижаваше и се появяваше образът на Тифти Ламонт.
Една нощ, дори непълна. Целият им роман трая към деветдесет минути от началото до края. Как е възможно за деветдесет минути да настъпи такъв обрат в живота? Дий и Тифти се разбраха след това, че са допуснали ужасна грешка — може би неизбежна по силата на годините, която никой от двамата не успя да избегне, но не биваше да се повтаря. И двамата обичаха Вор, нали? Пошегуваха се здравата, дори си стиснаха ръцете, за да скрепят договора си като двама стари приятели, каквито бяха, макар че случилото се изобщо не беше шега: нито тогава, нито девет месеца по-късно. Не беше шега и сега.
Никога няма да допусна да ти се случи нищо лошо, така ѝ обеща Тифти, не само тогава, повтори ѝ го много пъти, в много нощи. Нито на теб, нито на момичетата, нито на Вор. Каквото ще да бъде… това е тържественото ми обещание, моят обет пред Бог. Ще бъда земята под краката ти. Винаги съм близо до теб, бъди сигурна. И Дий беше, знаеше, че е така. Ако трябваше да си признае, идеята за днешния излет се беше осъществила само защото Тифти се беше съгласил да ги придружи.
Дали Дий го обичаше? И ако го обичаше, що за любов беше това? Чувствата ѝ към Тифти бяха различни от чувствата ѝ към Вор. Вор беше стабилен, на него можеше да се разчита. Той беше самата отговорност, търпение, беше и добър баща на момичетата. Стабилен там, където Тифти беше хлъзгав, мъж, изтъкан от слухове и истински факир в равна степен. А и нямаше съмнение, че тя и Вор бяха един за друг. Сами в тъмното, в миговете им само двамата, той изговаряше името ѝ с толкова копнеж, че звучеше като стон от болка, толкова много я обичаше. Караше я да се чувства… как? По-истинска. Сякаш тя. Дий Ворхис — съпруга и майка, дъщеря на Сис и Джедая Кръкшанк, мир на праха им, гражданка на Кървил, Тексас, последния оазис от светлина и сигурност в света, който не познаваше никакви други — наистина съществуваше.
Защо тогава тя за пореден път мислеше за Тифти Ламонт?
Да мисли за картите и този горещ-горещ-горещ юлски следобед, когато са извели децата на излет в полето. Дий така се беше залутала в размисли, че не беше разбрала как играе Сиси. Преди да се усети, победоносно усмихнатата жена ловко ѝ прибра дамата. Две ръце, три и край на играта. Сиси радостно драсна отметка за победата си в бележника.
— Още една игра?
Обикновено Дий би се съгласила, поне за да минават часовете, но в тази жега играта се беше превърнала в труд.
— Може би Али иска да играе?
Жената, която влезе под опънатото платнище за вода, отказа с махване на ръката, поставила черпака до устните си.
— Не.
— Хайде де, само едно-две раздавания — рече Сиси. — Тъкмо ми върви.
Дий стана от масата.
— Най-добре да погледна какви ги вършат децата.
Излезе от навеса. В далечината се виждаха върховете на царевичните стъбла, които се полюляваха там, където работеха мъжете. Наклони лице към върха на кулата и заслони очи с ръка заради блясъка. Бледа луна, през деня бяла, висеше над слънцето. Странно. Досега не беше я забелязвала. Крък и Тифти бяха на пост. Крък с биноклите, Тифти обхождаше полето с пушката си. Видя я и леко ѝ махна с ръка, което я разтърси, сякаш той знаеше, че си е мислела за него. Тя виновно отвърна на махването му.
Група от дванайсет деца си играеха на топка. Даш Мартинез чакаше на мястото си. Гунар беше питчър, превърнал се в неофициална детегледачка в часовете на следобеда.
— Гунар.
Момчето-мъж, всъщност на шестнайсет — я погледна.
— Ей, Дий, искаш ли да поиграеш?