Това беше единственото място, където не бяха проверили. Никога не проверяваха укритията.
Всички тичаха, грабнали децата си, към флаговете. Тифти изскочи от кулата и хукна с всички сили.
— Не!
Крък носеше под ръце две деца, Преш Мартинез и Рийз Куомо. Дий тичаше до него, Сиси и Али само на стъпка след тях — Сиси прегръщаше малкия Луис към гърдите си, Али с Мери и Сташ.
— Укритията! — крещеше Крък. — Влизайте в укритията!
— Те са вътре в укритията!
Над полето се разнесе пукот от огнестрелно оръжие. Дий видя как Тифти пада на коляно и изстрелва три патрона. Обърна се, когато първият от виралите изскочи от царевицата.
Виралът скочи върху Али Дод.
На Дий ѝ се прииска да повърне. Изведнъж краката ѝ като да окаменяха. Виралът, който беше приключил с Али, вече забиваше челюсти в шията на Сиси. Жената се гънеше, пищеше, ръцете ѝ и краката ѝ се мятаха като на обърнато насекомо. Образът разсече погледа на Дий като мълния, можеше само да гледа в безпомощен ужас.
Крък излезе напред, завря дулото в главата на създанието и стреля.
Къде беше Сташ? Изведнъж момчето беше изчезнало. Мери стоеше на земята и пищеше. Дий я вдигна на кръста си и хукна.
Вече гъмжеше от вирали. В сляпа паника хората тичаха към палатката, безсмислен жест, тя не можеше да предложи никаква сигурност. Виралите я връхлетяха и разкъсаха на парчета, въздухът се изпълни с писъци.
— Кулата! — крещеше Тифти. — Тичайте към Кулата!
Но беше прекалено късно, никой не чуваше. Дий мислеше за дъщерите си, сбогуваше се. Колко мрачно стана накрая всичко, всички желания за нечии деца се избистриха във внезапно връхлитащата жестокост на света в отчаяна надежда смъртта да ги отнесе бързо. Тя се молеше да не страдат. Или още по-лошо, да бъдат обсебени. Това беше най-лошото: да бъдат обсебени.
В гръб я връхлетя огромна сила. Дий падна на земята, малката Мери излетя от ръцете ѝ. С лице към земята тя вдигна очи и видя брат си на двайсет стъпки от нея, насочил пушка към нея. Застреляй ме, помисли си Дий. Каквото и да ми предстои, не искам да го дочакам. Устните ѝ зашепнаха молитва, научено в детството, тя затвори очи и тихо започна да се моли в прахта.
Изстрел. Зад нея нещо се сгромоляса с животинско грухтене. Преди да го осмисли, Крък я вдигна на крака, устните му се движеха неразбираемо, изричаше думи, които тя не разбираше. Пушката му я нямаше, имаше само пистолет, Абигейл. Защо един мъж ще кръщава оръжие си с името Абигейл? Защо изобщо ще го кръщава? Сигурно нещо се е случило с главата ѝ, осъзна тя, щом се тревожи за оръжието на Крък, когато всички умираха. Други мисли я споходиха, странни неща, ужасни. Какво е да те разкъсат на две, като Али Дод. Дъщерите ѝ, в полето, и какво ще се случи с тях сега. Какъв ужас, мислеше Дий, да живееш секунда по-дълго, отколкото дечицата ти. В свят, изпълнен с ужасии, със сигурност това беше най-ужасното. Крък я влачеше към вратата. Правеше това, което предполагаше, че тя иска, но тя не искаше, не искаше — всъщност не можеше да умре достатъчно бързо — и с неочакван прилив на сили Дий се отскубна от него и хукна към полето, закрещяла имената на децата си.
Ворхис чуваше дъщерите си как се смеят сред царевичните стъбла. Те бяха, той знаеше, прекалено малки, за да се страхуват. Измъкнали се бяха, точно както ги бяха предупредили да не правят, за тях всичко това беше някаква игра, това забавно нещо със светлината. Ворхис се затича през редовете, викаше имената им, в гласа му звучеше паника, опитваше се да чуе откъде идват гласовете им. Звукът идваше зад него, беше напред, от двете страни. Сякаш идваше отвсякъде, дори от самия му ум.
— Нит! Сири! Къде сте?
Изведнъж видя жената. Стоеше посред реда. Облечена с тъмно наметало, като жена от приказките, някаква горска обитателка. Главата ѝ беше покрита с качулка, очите и горната половина на лицето ѝ бяха скрити от тъмни очила. Ворхис така се изненада за миг, че реши, че е игра на въображението му.
— Къде са дъщерите ми?
Коя беше тя, тази жена сред царевицата?
— Къде са? — едва си поемаше той дъх. — Знаете ли къде са?
С апатичен жест тя свали очилата и зад тях се показа забележително гладко лице с младежка красота. Очите ѝ блестяха като диаманти. На Ворхис му се догади.
— Вие сте уморен — рече тя.
Изведнъж го връхлетя умора. Къртис Ворхис за пръв път в живота си чувстваше такава умора. Главата му стана като наковалня, тежеше цял тон. Напрегна цялата си воля да остане прав.