— Здравей — поздрави тя.
Съжалявам, че отсъствах. Липсваше ми.
— И ти ми липсваше.
Пространството около тях се промени, стаята се разтвори в мрака, в който съществуваха само двамата, като двама актьори на осветена от прожектори сцена.
Нещо се е променило.
— Да. Мисля, че е точно така.
Ти ще трябва да идеш при него, Ейми.
— При кого? При кого трябва да отида?
Той не е като другите. Разбрах го още първия път, в който го видях. Чаша чай с лед. Само това искаше, да се разхлади в жегата. Той обичаше онази жена с цялото си сърце. Но ти го знаеш, нали, Ейми?
— Знам.
Океан от време, това му казах. Това мога да ти дам, Антъни, океан от време. Изведнъж по лицето му се изписа горчивина. Винаги съм мразил Тексас, нали знаеш.
Той вече трябваше да я погледне. Ейми почувства, че разговорът нито го изискваше, нито дори го позволяваше. После той каза:
Тъкмо си мислех за лагера. Ние, двамата, как четем заедно, играем на монополи. Парк Плейс, Бордуолк, Марвин Гардънс. Винаги ме побеждаваше.
— Мисля, че ти ме оставяше да те победя.
Улгаст се разсмя на себе си. Не, ти побеждаваше сама, честно и почтено. Ами Джейкъб Марли. Коледната история, която ти беше любима. Мисля, че научи наизуст цялата книга. Помниш ли?
— Помня я цялата. Онзи ден валеше сняг. Правихме снежни ангели.
Той носеше веригите, които беше изковал приживе. Улгаст се намръщи във внезапно учудване. Толкова тъжна история.
Ето я реката, помисли си Ейми. Голямата, течаща река на миналото.
Можех да остана така завинаги. Улгаст изви очи нагоре, обърнал се към мрака. Лайла, не разбираш ли? Това исках. Само това винаги съм искал. После се обърна пак към Ейми. Познаваш ли… това място, Ейми?
— Не мисля, че е някое конкретно място. Мисля, че спя.
Той обмисли думите ѝ и леко кимна. Добре. Това ми звучи правилно. Сега, като го казваш, звучи много разумно. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. Странно е. Толкова много неща не мога да си спомня. Ето такова е. Сякаш има само една малка частица, която можеш да запазиш. Но сега спомените ми идват по-ясно.
— Липсваш ми, татко.
Знам, че ти липсвам. И ти ми липсваш, слънчице, повече, отколкото можеш да си представиш. Мисля, че най-щастлив бяха, докато бяхме заедно. Искаше ми се да те бях спасил, Ейми.
— Но ти ме спаси. Спаси ме.
Беше едно мъничко момиченце, само на света. Не биваше да им позволявам да те вземат. Опитах, но не се постарах достатъчно. Това е истинското изпитание, да знаеш. Това е истинската мярка за живота на човека. Винаги съм се страхувал прекалено. Надявам се да ми простиш.
У нея се надигна вълна от съжаление. Как копнееше да го утеши, да го прегърне. Но знаеше, че ако се опита, направеше ли само една стъпка към него, сънят щеше да се разтвори и тя отново да остане сама.
— Простих ти. Разбира се, че ти простих. Няма какво да ти прощавам.
Толкова много неща не ти казах. Той се взираше упорито в ръцете си. За Лайла и Ева. Нашето момиченце. Толкова много приличаш на нея.
— Не трябваше да ми го разказваш, татко. Аз знаех, знаех. Винаги съм знаела.
Ти изпълни сърцето ми, Ейми. Това направи за мен. Ти запълни мястото, където беше Ева. Но не успях да те спася, както не успях да спася и нея.