Той произнесе тези думи и образът на стаята започна да се отдалечава, мястото между двама им се увеличи като коридор. Обхвана я неочаквано отчаяние.
Хубаво е да си припомням тези неща с теб, Ейми. Ако не е проблем, мисля, че ще постоя тук известно време.
Той я напускаше, смаляваше се.
— Татко, моля те. Недей.
Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Той те очаква. Чака те от самото начало в кораба. Отговорите са там. Трябва да отидеш при него, когато дойде времето.
— Какъв кораб? За никакъв кораб не знам.
Но молбите ѝ бяха напразни, сънят избледняваше, Улгаст почти беше изчезнал. Стоеше на самия край на разгръщащия се мрак.
— Моля те, татко — проплака тя. — Не ме оставяй. Не знам какво да правя.
Най-после той извърна лице към нея и погледът му срещна нейния. Ярък, блестящ, пронизващ сърцето ѝ.
О, не вярвам, че някога ще се отделя от теб, Ейми.
Двайсет и пет
Лагер Ворхис, Западен Тексас
Западно управление на Експедиционния
Макар лейтенант Питър Джаксън да беше награждаван военен офицер, ветеран от три кампании и мъж, за когото се разказваха истории, понякога той имаше чувството, че животът му е спрял.
Чакаше заповеди, чакаше за манджа, чакаше за клозета. Чакаше да се оправи времето, а когато не се оправяше, пак чакаше. Заповеди, оръжия, припаси, новини — само това чакаше. В продължение на дни, седмици, понякога на месеци — чакаше, като че времето на земята беше посветено на самото чакане, сякаш той беше машина за чакане с размерите на човек.
И сега чакаше.
В палатката на командирите ставаше нещо важно, той изобщо не се съмняваше. Цяла сутрин Апгар и останалите стояха затворени. Питър започна да се страхува от най-лошото. От месеци се носеха слухове: ако съставената оперативна тактическа група не убиеше скоро един от Дванайсетте, ловът може да бъде прекратен.
Пет години бяха изминали от изкачването на планината с Ейми. Пет години в преследване на Дванайсетте. Пет години, през които нищо не беше се случило.
Хюстън, домът на Антъни Картър, обект номер дванайсет, беше логичното място, откъдето да се започне, стига мястото да не беше непребродимо тресавище. Такова беше и Ню Орлиънс, домът на номер пет, Тадеус Търел. Тулса, в превърнатата в руини Оклахома, седалището на Рупърт Соуса, гъмжеше от драки и бяха изгубили шестнайсет мъже, преди да успеят да се измъкнат.
Имаше и други. Джеферсън Сити, Мисури. Оглала, Южна Дакота. Евърет, Вашингтон. Блумингтън, Минесота. Орландо, Флорида. Блек Крийк, Кентъки. Ниагара Фолс, Ню Йорк. Всичките далечни и недостижими, на много километри и години далеч. Прилепена за вътрешната страна на капака на чекмеджето си, Питър държеше картата, на която всеки един от тези градове беше ограден с мастило. Седалищата на Дванайсетте. Да убие един от Дванайсетте, означаваше да убие всичките му потомци, да освободи умовете им за пътуването към смъртта. Или поне така мислеше Питър. Това го беше научила Лейси, когато взриви бомбата, убила Бабкок, обект номер Едно. Това му беше показала Ейми, когато излезе от колибата на Лейси в снежното поле, където безброят лежеше на слънцето, за да умре.
Ти си Смит, ти си Тейт, ти си Дюпре, ти си Ири Рамос Уорд Чо Синг Аткинсън Джонсън Коен Мъри Нгиен Елбърсън Ласаро Торес…
Тогава бяха десетима. Сега бяха останали шестима. Братът на Питър си беше отишъл, както Маус и Сара. От петимата, поели напът към гарнизона „Розуел“, само Холис и Кейлъб се бяха спасили — „Бебето Кейлъб,“ у което вече нямаше нищо бебешко, сега живееше в сиропиталището в Кървил, сестрите го гледаха. Когато виралите бяха нахлули в периметъра на гарнизона „Розуел“, Холис избягал с Кейлъб към едно от укритията. Тео и Маус вече били мъртви. Никой не знаеше какво се е случило със Сара. Следите ѝ се губеха в мелето. Холис след това беше търсил тялото ѝ, но нищо не беше открил. Оставаше обяснението, че е обсебена.
Годините като вятър бяха разпилели останалите. Майкъл беше в рафинерията във Фрийпорт, първокласен химик в рафинерията. Гриър, присъединил се към тях в Колорадо, лежеше в затвора, осъден на шест години за дезертьорство. А кой ли знаеше къде е Холис. Мъжът, когото познаваха и обичаха като брат, беше рухнал под тежестта на смъртта на Сара. Скръбта му го беше запратила в тъмния подземен живот на града, света на контрабандата. Питър беше дочувал как се е издигнал в йерархията и станал един от най-добрите лейтенанти на Тифти. От първата група само Питър и Алиша се бяха присъединили към лова.
Ами Ейми. Какво Ейми?