Питър често мислеше за нея. На външен вид почти не се беше изменила — приличаше на четиринайсетгодишно момиче, а не на жена на сто и три години, на колкото беше всъщност — но от първата им среща се беше променило много. Момичето от Никъде, което говореше само със загадки, когато изобщо говореше, вече го нямаше. На негово място се появи личност, много по-присъстваща, по-човешка. Тя често говореше за миналото, не само за самотните години на скиталчеството, но и за най-ранните спомени от Времето Преди: за майка си, Лейси, лагера в планините и мъжа, който я беше спасил. Брад Улгаст. Не ѝ беше истински баща, разказа Ейми, не знаела кой е баща ѝ, но независимо от това той беше неин баща. Когато говореше за него, в очите ѝ натежаваше печал. Питър разбираше, без да пита, че е загинал, докато я защитавал, и това беше дълг, който тя не можеше да изплати, въпреки че можеше да прекара живота си — този безкраен, неизвестен отрязък от време — в опити да го направи.
Сега тя беше с Кейлъб, заедно със сестрите, облякла сивото расо на Ордена. Питър не вярваше Ейми да споделя вярата им — сестрите имаха горчива участ, изповядваха философско и физическо благочестие, за да дадат израз на убеждението си, че живеят в последните дни на човечеството — расото беше повече подходяща дегизировка, единствената, под която Ейми можеше да се скрие с лекота. Заради случилото се в Колонията се бяха уговорили истинската самоличност на Ейми и силата, която имаше, да бъдат известни само на управата.
Питър тръгна към кухнята, където прекара безсъдържателен час. Взводът му от двайсет и четирима мъже току-що се беше върнал от разузнавателна обиколка до Лъбок, за да проучат възможностите за спасяване; късметът беше на тяхна страна и бяха завършили мисията си без инциденти. Най-голямата награда беше бунище за стари гуми. След ден-два щяха да се върнат с камион, за да натоварят колкото може повече от тях, които да откарат до вулканизаторния завод в Кървил.
Старшите офицери бяха от часове в палатката. За какво ли толкова говореха?
Мислите му се отнесоха към Колонията. Странно как със седмици, дори с месеци не се сещаше за нея и изведнъж спомените нахлуваха в ума му. Събитията бяха ускорили заминаването му, сега му се струваше, че са се случили на другиго — не на лейтенант Питър Джаксън от Експедиционния или дори на Питър Джаксън, Пълноправен Страж, но нещо като момче-мъж, чието въображение е ограничено от мъничкото парче земя, което определя целия му живот. Колко енергия беше посветил да подхранва неудовлетворението, намерило израз в жалкото съперничество с брат му Тео? Мислеше си с горестна гордост какво баща му, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дом, Капитан от Дългите походи, би му казал сега. Добре се справи. Поведе битка с тях. Гордея се да те нарека свой син. Въпреки това Питър би дал всичко само за да прекара още само час в компанията на Тео.
И винаги, когато погледнеше към Кейлъб, все едно виждаше брат си.
Приближи се към масата до Сач Дод. Младши офицер като Питър, Сач бил прощъпалче, когато семейството му било избито при Касапницата в Полето. Доколкото Питър знаеше, Сач не говореше за случилото се, макар историята да беше добре известна.
— Имаш ли представа за какво е цялата работа? — попита Сач. Кръглолик и с момчешко лице, което му придаваше постоянно искрено изражение.
Питър поклати глава.
— Добри придобивки в Лъбок.
— Само гуми.
Умовете и на двамата бяха другаде, просто си запълваха времето.
— Гумите са си гуми. Не можем да направим кой знае какво с тях.
Отрядът на Сач заминаваше на сутринта на сто и петдесет километров обход към Мидланд. Задачата беше тежка: областта беше помийна яма от нефт, бликащ от старите кладенци, които никой не беше затварял.
— Ще ти кажа какво дочух — рече Сач. — Цивилната власт разглежда възможностите някои от тези стари кладенци да бъдат вкарани в експлоатация за времето, когато резервоарите пресъхнат. Може скоро да ни изпратят нататък.
Питър се изненада, не беше обмислял подобна възможност.
— Мислех, че във Фрийпорт има достатъчно нефт за цяла вечност.
— Има вечност и вечност. На теория има, там е пълно с нефт. Но рано или късно всичко свършва — Сач го погледна изпод вежди. — Ти нямаше ли приятел, който работи в рафинерията? Един от твоите хора от Калифорния не беше ли такъв?
— Майкъл.
Сач поклати глава.
— Да биете пеша целия път от Калифорния. По-откачена история не съм чувал — постави длани на масата и се изправи. — Чуеш ли нещо отгоре, кажи ми. Ако трябва да се обзаложа, няма да мине много — и ще ни изпратят всички в Мидланд да джапаме в петрола.