Остави Питър сам. Думите на Сач изобщо не го ободриха, даже напротив. Половин дузина новобранци изтрополиха в трапезарията, говореха си с пиперливата груба фамилиарност на мъже, дошли за чорбата. Питър не би имал против малко компания, за да се поразсее от притесненията, но докато си търсеха място, никой не погледна към него. Потъмнялата сребърна нашивка върху яката му и лошото настроение, което се излъчваше от него, очевидно бяха достатъчни, за да ги държат далеч от него.
За какво биха могли да си говорят старшите офицери?
Да изоставят лова: Питър не можеше да си го представи. В продължение на пет години той почти не мислеше за друго. Записал се беше в Експедиционния почти веднага след „Розуел“. Много мъже го бяха направили. За всеки човек, който загина онази нощ, имаше приятел, брат или син, който да заеме мястото му. Водените единствено от жаждата за мъст бързо се стопяваха или ги убиваха — човек трябваше да бъде воден от по-добро основание — а Питър нямаше никакви илюзии за себе си. Възмездието беше фактор. Но корените на неговото желание бяха по-дълбоки. През целия си живот, от дните на Дългите походи, той копнееше да бъде част от нещо, от кауза, по-голяма от него самия. Почувства го в мига, в който полагаше клетва, усети как се обвързва с другарите си, целта му, съдбата му, личността му — всички те сега бяха съединени с техните. Размишлявал беше дали по някакъв начин е изгубил част от себе си, дали личността му е била подчинена на колектива.
Но се оказа, че вярното е обратното. Не беше нещо, за което да може да говори, не и след гибелта на Тео и останалите, но присъединяването към Експедиционния го накара за пръв път да се почувства така жив. Докато наблюдаваше как войниците се хранят — смеят се, шегуват се, пъхат бобените зърна в устата си, сякаш е последното хранене в живота им — той си спомни онези първи дни със завист.
Някъде по пътя чувството го беше напуснало, затова докато кампаниите се редяха, умираха мъже, завземаха се и се губеха територии, изглежда, не отбелязваха никакъв напредък, начинанието просто се бе изплъзнало. Връзката му с хората си остана, сила, толкова постоянна, колкото и гравитацията, би се пожертвал за всеки от тях, без изобщо да се подвоуми, убеден беше, че и те биха сторили същото за него. Но нещо липсваше, не знаеше какво точно. Знаеше какво би му казала Алиша. Уморен си, това е. Дълго бъхтане му удари. На всекиго се случва, бъди търпелив. Не беше грешно, но не беше и цялата истина.
Най-накрая Питър не можеше да стои повече. Излезе от палатката и тръгна през двора. Трябваше му претекст, за да почука, с малко късмет щяха да го пуснат и той да зърне малко от замислите им.
Не трябваше да си прави труда. Докато се приближаваше, вратата се отвори и излезе майор Хенман, адютантът на полковника. Стегнат, с остра руса коса, леко криви зъби, които показваше само когато се усмихваше, а той не се усмихваше.
— Джаксън. Тъкмо идвах да ви потърся. Влезте.
Питър влезе под сянката на палатката, застана на прага, за да се приспособят очите му. Целият старши състав беше насядал около голяма маса — майор Люис, майор Хупър, капитаните Рич, Перез и Чайлдс и полковник Апгар, командващ офицер на оперативната тактическа група, плюс още един човек.
— Здравей, Питър.
Алиша.
— Открих два входа, тук и тук.
Алиша насочи вниманието на всички към разгърнатата на масата карта: ГЕОЛОГИЧЕСКО ПРОУЧВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, ЮЖНАТА ЧАСТ НА НЮ МЕКСИКО. До нея стоеше разтворена втора карта, по-малка и поизбеляла от времето: СЛУЖБА КЪМ НАЦИОНАЛЕН ПАРК „ПЕЩЕРИТЕ КАРЛСБАД“.
— Главният вход към пещерата е широк около двеста седемдесет и пет метра. Няма как да бъде затворен, дори с най-мощните ни радиоелектронни ни средства за заблуждение, а теренът е прекалено неравен, за да мъкнем маркуч с вода нататък.
— И какво предлагаш? — попита Апгар.
— Да го спипаме вътре — тя отново посочи картата. — Проучих друг вход, на около четиристотин метра оттам. Стара асансьорна шахта. Мартинез трябва да е някъде между двата входа. Поставихме пакет Н2 в основата на главния вход, в тунела, който води към шахтата. Това трябва да го принуди да се насочи към долната част на асансьорната шахта, където ще поставим човек, който да го пресрещне на излизане.
— Човек — рече Апгар. — Имаш предвид себе си.
Алиша кимна.
Полковникът се облегна на стола си. Всички чакаха.
— Не ме разбирай погрешно, лейтенант. Знам колко си способна. Всички знаем. Но ако това нещо е като другото, което видя в Невада, струва ми се, че тръгваш по еднопосочен път.