— Да, сър. Бих искал да съм доброволец.
— Защо ли не съм изненадан! — Апгар се обърна към другите. — Друг иска ли да се включи във веселбата тук? Хупър? Луис?
И двамата се съгласиха.
— Донадио?
Тя погледна към Питър — Убеден ли си? — и после отривисто кимна.
— Съгласна съм, полковник.
Кратко мълчание, последвано от въздишка на отстъпление.
— Добре, лейтенанти, представлението е ваше. Хенман, според теб два отряда дали стигат?
— Така мисля, полковник.
— Запознайте със задачата лейтенант Дод и дайте заповед да се приготвят палатките. И да видим тези радиопеленгатори. Бих искал в следващите четирийсет и осем часа да придвижим задачата. — Апгар отново погледна към Питър. — Последна възможност да промените мнението си, лейтенант.
— Няма, сър.
— Така си и мислех — вдигна поглед към останалите в помещението. — Добре, всички. Да покажем на командването от какво сме направени и да убием копелето.
Две нощи по-късно разположиха лагера си в подножието на планината. Две палатки и двайсет и четирима мъже, които спят на раниците си, събудиха се призори, за да се подготвят за изкачването. Земята под палатките беше осеяна със следи, среднощните посетители бяха привлечени от миризмата на две дузини спящи мъже — невероятно угощение, провалено от стоманени ограждения. Планината беше прекалено стръмна за коли, пътеката лъкатушеше. Всичко, което носеха, трябваше да го мъкнат на гърбовете си. Без преносимите ограждения да ги пазят, на върха на планината беше невъзможно да оцелеят. На ярката утринна светлина условията на мисията им бяха строго определени: да открият Мартинез, да го убият или да умрат в мрака.
Хенман беше старши офицер, а това беше необичайно. Той рядко излизаше извън стените на гарнизона. Но през годините си беше проправил пътя до позиция на относителна сигурност, като избираше риска. Тулса, Ню Орлиънс, Киърни, Розуел — Хенман се беше изкачил в йерархията по стълбица от битки и кръв. Никой не се съмняваше в способностите му, присъствието му беше важно. Питър щеше да оглави единия отряд, Дод — другия. Алиша беше Алиша: разузнавач-снайперист, човекът без партньор, онзи, който не пасваше съвсем и, изглежда, като цяло беше единствена по рода си. Всички знаеха на какво е способна, въпреки това положението ѝ пораждаше неудобство сред мъжете. Никой никога нищо не беше казал, доколкото Питър знаеше — ако изобщо споделяха тревогите си, то не го правеха пред него — въпреки това притеснението им беше видимо от начина, по който страняха от нея, предпазливите погледи, които ѝ отправяха, сякаш не са в състояние и да се насилят да срещнат погледа ѝ. Тя беше мост между човека и вирала, стоеше някъде по средата: накъде щеше да се катурне?
Тръгнаха точно след изгрев. Сега вече се състезаваха с времето. Налагаше се да поставят взривовете и да заемат позиции преди залез. Студената нощ в пустинята беше заменена от изпепеляващо слънце, косите му лъчи напичаха гърбовете им, после раменете им, накрая главите им. Нямаше време за почивка, дажбите се предаваха по редицата, докато се изкачваха. Алиша водеше, от време на време се връщаше назад, за да се посъветва с Хенман. Докато стигнат отвора на пещерата, вече беше късен следобед.
— Иисусе, шегуваш се — рече Хенман.
Стояха при входа на пещерата. Западното слънце осветяваше вътрешността, но лъчите му само пропадаха в дълбокото, отвъд лежеше черна бездна. Амфитеатърът с извитите си каменни пейки и посипани в пространствата между тях сухи листа и боклуци беше непонятна гледка; ако тук е имало зрители, какво са наблюдавали? Метални перила ограждаха извита пътека, която зигзаговидно се спускаше в пещерата. Разполагаха с три полезни часа светлина.
За последен път прегледаха плана. Отрядът на Дод щеше да постави взривовете в основата на пещерата. Според картата на Алиша зигзагообразната стълба свършваше шейсет и един метра под земята, където тесен тунел се спускаше още деветдесет метра до първите няколко просторни зали. Взривовете щяха да бъдат поставени в този тунел, свързани с радиодетонатор, разположен точно срещу отвора на пещерата. На теория експлозията щеше да изпрати взривната вълна през тунела, разрушителната ѝ сила да се увеличи експоненциално по пътя си в тясното пространство и да помете всичко, което беше долу и тичаше към шахтата на асансьора. Поставеха ли взривовете и хората на Дод излязат отгоре, Питър и Алиша щяха да започнат своето спускане. Асансьорът стоеше на дъното на двеста и тринайсет метра под повърхността, задържан на място от противотежестите си, които бяха поставени отгоре. Лебедка трябваше да свали Питър и Алиша с въже до основата на шахтата и да ги издърпа обратно при бягството им.