Дод и хората му тръгнаха. Петнайсет минути по-късно по радиостанцията той се обади от дъното. Стигнали до входа на тунела.
— Тук е зловещо като в ада — рече Дод. — Трябва да го видите с очите си.
Скоро щяха да го видят. Отрядът на Дод имаше да свърже деветдесет и един метра кабел между детонатора и взрива. Последва пет минути мълчание, после отново се чу гласът на Дод. Бомбата и кабелът били поставени, хората му започваха да се изкачват. Питър и Алиша чакаха на върха на асансьорната шахта, която се намираше на четиристотин метра оттам, в сграда с някогашните офиси на управлението на парка. Лебедката беше поставена. Часът беше 17:00. Оставаше им малко.
По радиостанцията се чу гласът на Дод:
— Синият отряд е готов.
Алиша и Питър пристегнаха въжетата си. Хенман им пожела късмет. Двамата застанаха на ръба на шахтата, оттласнаха се и се спуснаха в мрака като монети в кладенец. Преносимите флуоресцентни лампи, пристегнати на якетата им, къпеха стените в жълтеникава светлина. Умът на Питър беше ясен, сетивата му нащрек. Съществуваше такъв страх, който изостряше съзнанието, караше ума да се съсредоточи и неговият беше именно такъв. Температурата бързо падаше, кожата по ръцете му настръхна. Трийсет метра, шейсет, деветдесет, спускането им надолу по прохода, тежестта на телата им, провесени на въжетата, сякаш слизаха в две свити в шепа ръце. Кабелите на асансьора — дебело двойно увито стоманено въже и две по-малки жици, увити в пластмаса — се точеше до тях. Отдолу се показа тъмна сянка: таванът на асансьора. Кабелите бяха прикрепени към пластина на покрива. Приземиха се с леко тупване.
— Червен отряд долу.
Алиша издърпа капака, отвори го и се спуснаха вътре. Вратите на асансьора зееха. Имаха усещането, че пред тях има огромно пространство, сякаш стояха на входа на катедрала. Въздухът беше влажен и студен, примесен с мирис на земя и едва доловим мирис на урина. Огледаха мястото на светлината от пушките си, лъчите им летяха в неизбродимата тъмнина. Навсякъде имаше странни, органични наглед форми, сякаш стените бяха направени от пресована плът.
— Рояци, какво място — обади се Алиша.
Алиша беше махнала очилата си, сега вече беше в свои води, зоната на постоянната нощ. На светлината от флуоресцентните лампи тя коленичи и извади два предмета от раницата си. Първото беше експлозив — осем пръчки, привързани за механичен таймер. Предпазливо го постави на пода на пещерата. Вторият предмет беше радиопеленгаторът — малка кутия с антена, която се движеше, и пеленгатор за направлението, който да регистрира силата на идващия сигнал с честота 1432 мегахерца. Алиша натисна копчето за включване и излезе от асансьора, държеше уреда пред себе си, за да изследва пространството. От уреда се понесе слабо, но на равни интервали бибипкане. Иглата оживя.
— Пипнах го.
Питър съобщи по радиостанцията: Целта е налице. Нямаше причини да се съмнява в твърдението на Алиша, въпреки че изведнъж ситуацията беше станала по-реална. Някъде в тези пещери Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, лежеше и чакаше.
— Кажи на Дод да бъде готов и да чака сигнала ми — предаде Питър на Хенман.
— Разбрано. Нащрек, лейтенанти.
Дошъл беше моментът. Питър и Алиша си размениха последен поглед, красноречив поглед. Ето ги отново двамата, застанали на пропастта. Нямаше нужда да го признават с думи, всичко беше казано. Никой от двамата не можеше да съществува без другия, въпреки че разстоянието помежду им никога нямаше да бъде прекосено. Бяха това, което са, а именно войници по време на война. Връзката помежду им даваше всичко, с изключение на едно. Алиша носеше, както винаги, своята запазена марка, коланите с ножове, но се беше отказала да ги прекръства заради пушката М4 с гранатомет, прикрепен към цевта. Мартинез нямаше да получи милост от нея, нямаше да има последна благословия.
— Доскоро.
Тя се стопи в мрака.
При входа на пещерата отрядът на Сач Дод се беше подредил в боен ред в долните редици на амфитеатъра. Започваше да се смрачава, цветовете ставаха по-наситени във времето, когато денят преминаваше в нощ. Дод стискаше детонатора. Сигналът му, предаден към приемника в основата на пещерата, щеше да затвори проста електрическа верига и да изпрати ток към жицата в бомбата.
Дори от такова разстояние взривът щеше да е оглушителен.
Никога не би позволил хората да разберат какво му е, но спускането до дъното на пещерата го разтърси. Дод никога не беше попадал на подобно място в живота си — неземен свят с неземни форми, странни цветове и изкривени разстояния, потънали в мрак ъгълчета навсякъде, накъдето погледнеше, спираловидно спускащи се към нищото. Слизането в тунела му се беше сторило като пропълзяване в собствения му гроб. В сиропиталището Дод беше научил за ада, царството на вечното униние, където душите на злите се гърчеха във вечна агония. Отначало идеята го беше ужасила, но и някак впечатлила още тогава с нотката си неправдоподобност. По онова време беше момче, но долови, че адът е само една от скалъпените от сестрите истории, които трябва да накарат децата да мируват, макар и да не приличаше на приказките, които им четяха, за да ги научат на прости морални поуки. Статутът на Дод като най-малкия оцелял от Касапницата на Полето винаги му беше давал малко по-висок ранг сред децата, сякаш преживяното го правеше някак мъдър. Той, разбира се, прие отношението криворазбрано — тъй като не познаваше родителите си, не страдаше от загубата им, нито имаше спомени от онзи ден — но под въздействието на изпълнените с възхищение приказки на своите другарчета за въображаемия плащ на неговата скръб Дод беше започнал да се възприема като момче с по-различни способности за възприятие, особено до отношение на случаите, в които сестрите изнамираха някаква мистичност. Ами добре. Боже, Дод приемаше идеята за ада, донякъде имаше смисъл. Раят обаче беше прекрасна представа и той с радост я възприе, защото нищо не му струваше да вярва в него. Но само в частта, че иска да попадне в него. Адът — това си беше глупост.