Сега, застанал до отвора на пещерата с детонатор в ръка, Дод не беше чак толкова сигурен.
Чакането винаги беше трудно. Щом веднъж започнеше стрелбата обаче, всичко ставаше ясно. Човек или умираше, или оживяваше; или убиваше, или биваше убит. Беше или едното, или другото, никога нещо междинно. Ясно беше къде се намира и в тези жестоки, раздумкващи сърцето минути, Дод се чувстваше понесен на вълната на адреналина, който буквално помиташе всичко, което беше дори смътно свързано с него самия. Можеше да се каже, че в хаоса на битката мъжът, познат като Сач Дод, преставаше да съществува дори за себе си, а когато прахта се уталожеше и се окажеше, че все още живее, той изпитваше прилив на сурово съществувание, сякаш го изстрелваха с оръдие обратно на света.
Чакаше ли човек, преживяваше прекалено много себе си. Спомени, съмнения, съжаления, тревоги — цялата палитра от възможности, носени от бъдещето — всички те вряха в ума му като в супа. Докато вниманието на Дод наполовина беше съсредоточено върху ситуацията в ръката му — детонаторът, който държеше, присъствието на хората му около него и радиостанцията, прикрепена на рамото му, по която щеше да дойде командата на Хенман да взриви дупката — останалата половина от ума му рикошираше в пространствата на неговата личност. Едва когато Хенман дадеше сигнал да взриви бомбата, това чувство, което приличаше на психологическо гадене на цялото тяло, щеше да намалее и да възпламени силата му да действа.
Гласът на майора изпука в радиостанцията:
— Син отряд нащрек. Донадио влиза.
Обзе го напрежение. Почувства как се връща към момента.
— Прието.
Не можеше да стане достатъчно бързо.
Двеста и тринайсет метра по-надолу, в лишените от светлина ходници на пещерата, образувани от богати на сулфати води, просмукали се нагоре по напуканите варовикови наноси на древен риф, Алиша Донадио напредваше към сигнала. А че този сигнал идва от чипа, имплантиран във врата на Хулио Мартинез, един от дванайсетте осъдени на смърт престъпници, заразени с вируса, създаден от Проект „Ной“ в зората на настоящата епоха, Алиша не се съмняваше.
Луиз, мислеше тя, Луиз.
В мига, в който докоснаха пода на пещерата, това име завладя ума ѝ. И това беше странно: според записите, които бяха спасили от комплекса, където се е работело по „Ной“, Мартинез беше осъден на смърт за убийството на полицай, а не за изнасилване и убийство на жена. Може би смъртта ѝ е останала нерегистрирана или никога не е била свързана с него. Застрелването на полицая също беше там, проблясък на жестокост, като нажежена до бяло искра. Във всеки от Дванайсетте се криеше отделна история — историята, която съставляваше истинската му същност, сърцевината на онова, което бяха. За Мартинез тази история беше Луиз.
Според картата ѝ двата тунела водеха от асансьора към отделни пещери, отбелязани с имената, които говореха за тяхната величественост. Кралския дворец. Залата на гигантите. Покоите на кралицата. И просто Голямата зала. За да може Питър непрекъснато да я вижда и по този начин да остане свързана с повърхността, Алиша не можеше да продължи след разклоненията в края на всеки от ходниците. Отвъд тях тя щеше да остане сама.