Кралският дворец, помисли си тя. Някак това звучеше като подходящо за него.
— Завивам наляво.
Продължи по прохода. Стрелката на пеленгатора подскочи, бибипкането се усили. Предположи, че трябва да завие надясно. Ходникът се стесни, парчета от някакво ярко вещество, вмъкнати в повърхността им, просветваше под търсещия лъч на пушката ѝ. Тук имаше вирали, голяма орда, като заровено съкровище, оглавявано от Мартинез. Алиша вече ясно го долавяше, образите се засилваха с всяка стъпка и завладяваха съзнанието ѝ. Луиз, въжето обвиващо врата ѝ, се пристягаше, точното очертание на цвета отдолу и отгоре, вратът ѝ е млечнобял, докато кожата на лицето ѝ е порозовяла и подута от кръв, погледът — пълен с учуден ужас, студената финалност на приближаващата се смърт. Всичко беше толкова ясно, сякаш Алиша сама го беше преживяла, но изведнъж нещо се промени. Сега Алиша преживяваше събитието от две страни едновременно. Тя гледаше към Луиз и в същото време гледаше от нея. Как беше възможно? Кога беше придобила способността да се нагажда към невидимия свят? През очите на Луиз видя лицето на Мартинез. Добре охранен мъж с отчетливи черти, посребрена коса, дръпната назад от челото му, за да накара косата му да се раздели на челото с оформен деликатен връх. Човешко лице, но и не съвсем: в погледа му нямаше нищо, което може да се нарече човешко, имаше само липса на душа. Удоволствието, което изпитваше, беше животинско. Луиз не означаваше нищо за него. Тя беше съвкупност от излъчващи топлина повърхности, създадени за неговото желание и елиминирането ѝ. Името ѝ беше изписано ясно на блузата ѝ, но въпреки това умът му не можеше да свърже това име с човешкото същество, което душеше, докато го изнасилваше, защото единственото истинско нещо за него беше самият той. Тя почувства ужаса на Луиз, болката ѝ и изпълнения с мрак миг, когато жената разбра, че смъртта е неизбежна, че животът ѝ е достигнал своя край, че ще умре и вселената няма да даде знак, че изобщо е съществувала; и последното, което щеше да почувства, докато напускаше света, беше как Мартинез я изнасилва.
Алиша стигна до разклона при място, наречено Гробището. Силен мирис на урина изпълни ноздрите ѝ, обви мембраните на устата и гърлото ѝ. Във влажния въздух дъхът ѝ се кълбеше пред нея в леден облак. Бибипкането от пеленгатора постоянно се увеличаваше и се беше превърнало в постоянен поток.
Знаеше какво ще направи. Какво е възнамерявала да направи през цялото време. Планът беше прикритие, изкусна хитрост да прикрие намерението си.
Тя искаше да убие сама Мартинез. Искаше да почувства как той умира.
При асансьора Питър разбра, че нещо не е както трябва, секунди преди Алиша да се скрие от погледа му. Нямаше рационално обяснение на това свое усещане, то просто го завладя от тишината, вмъкна се дълбоко в костите му.
— Лиш, идвай.
Никакъв отговор.
— Лиш, чуваш ли ме?
Съскане на статичен шум, след това се чу:
— Стой там.
Имаше нещо притеснително в гласа ѝ. Усещане за примирение, сякаш тя режеше въжето, което я държеше над пропастта. Преди да успее да ѝ отговори, гласът ѝ се върна:
— Сериозно говоря, Питър.
След това изчезна.
Той предаде към повърхността.
— Нещо не е както трябва, изгубих я.
— Стой на мястото си, Джаксън.
Тя левият тунел ли каза? Да, левият.
— Тръгвам след нея — каза той на Хенман.
— Стой. Остани на…
Питър не успя да чуе останалата част от думите на Хенман. Вече вървеше по тунела.
В същото време лейтенант Дод тичаше като обезумял по зигзагообразната стълба към пещерата. Не знаеше, че радиовръзката е прекъсната и Питър, а следователно и Алиша не знаеха, че бомбата в основата на главния вход се е обезвредила — първият лош късмет от главоломна върволица от събития, които никога нямаше да бъдат събрани в ясна хронология за неудовлетворение на Командването. По някакъв начин — късо съединение, механичен дефект, прищявка на съдбата — приемникът в основата на пещерата беше изгубил контакт с повърхността. Първокласно прецакване, ако изобщо има такова, и сега Дод хвърчеше към входа на ада.
Първото му спускане беше отнело петнайсет минути, сега, когато тичаше в спринт на живот и смърт надолу по-хлъзгавата, изправяща косата пътека, стигна за по-малко от пет. С периферията на погледа си забеляза, че над него някакво същество бяга с пронизително изписукване, но в бързината не успя да го осмисли. Ако заповедта на Хенман да взриви бомбата дойдеше, преди да е успял да се върне, екипът му така или иначе щеше да изпълни заповедта и да го убие. Единственото, за което мислеше, беше да стигне до дъното, да поправи детонатора и да се върне обратно.