Ето го. Предавателят. Дод го беше поставил на гладък, подобен на масичка заоблен камък, поставен в началото на тунела, сега лежеше на земята, килнат на една страна. Каква сила го беше съборила? Дод коленичи, едва дишаше. По лицето му течаха реки от пот. Във въздуха се носеше противен мирис. Той внимателно взе устройството в ръка. Приемникът имаше две копчета, едното да свърже детонатора, другото да затвори веригата и да възпламени бомбата. Защо не работеха? И тогава разбра, че антената се е охлабила, изкривила се беше при падането. Извади отвертка от раницата си.
Таванът се раздвижи.
Алиша забеляза най-напред костите. Костите и мириса, непоносима воня — на гнило, на плът, като сгъстен газ от гроб. Пристъпи напред. Когато ботушът ѝ стъпи на пода, първо го почувства, после го чу: хрущенето на кости. Скелет на нещо дребно. Най-дребничкият възможен череп, подигравателно ухилил зъби; дали е гризач? Погледът ѝ обхвана по-голяма част от пространството. Подът беше покрит с крехки останки, на много места скупчени до височината на коляното или дори до височината на кръста, като снежни преспи.
Къде си? Помисли си тя. Покажи се, копеле. Нося ти съобщение от Луиз.
Мартинез беше наблизо, съвсем наблизо. Тя буквално беше отгоре му. За пръв път от много години Алиша почувства вкуса на страха, нещо повече: позна и ненавистта. Изчистена сила, която обгръщаше и пропиваше всяка част от нея. Като че цял живот беше чакала този миг. Мартинез беше живо нещастие за света. Тя не търсеше слава, нито възмездие. Търсеше разплата, не убийство, ами деянието на убийството. Да му каже: Това е от Луиз. Да почувства как животът го напуска под ръката ѝ.
Ела при мен. Ела при мен.
От мрака се показа силует, просветване на бяла кожа на лъча от пушката ѝ. Алиша замръзна. Какво, по дяволите…? Тя пристъпи крачка, после втора.
Мъж беше.
Съсипан и провиснал, от стар по-стар, съсухрен, костелив, кожата му беше изгубила цвят, почти прозрачна. Присвил се беше гол на пода на пещерата. Когато светлината от пушката ѝ мина по лицето му, той не трепна. Очите му бяха като камъни, неподвижни в слепотата си. В ръцете му се гънеше прилеп. С дълги, грабливи нокти на крилете си и прозрачни ципи, прострени над изтънелите части на костите на пръстите, прилепът пърхаше безпомощно. Мъжът го приближи до лицето си и със стряскаща стръв навря фината му глава в устата си. Последва приглушено писукане, крилете на създанието изпърхаха и след това се чу изхрущяване. Мъжът изви тялото си и изплю главата на пода. Притисна тялото до устните си и започна да смуче жадно, тялото му се полюляваше в ритъма на всмукванията, леко гукане, почти детинско, пулсираше от гърлото му.
Гласът на Алиша прозвуча грубо в пещерата.
— Кой си ти, мътните те взели?
Мъжът насочи сляпото си, вкочанено лице към източника на звука. По устните и брадичката му лъщеше кръв. Алиша забеляза за пръв път синкавеещия образ, който обвиваше от едната страна врата му: рисунката на змията.
— Отговори ми.
Леко изпухтяване, повече въздух, отколкото реч.
— Иг… иг…
— Иг ли? Така ли се казваш? Иг?
— … насио — челото му се сгърчи. — Игнасио?
Зад нея се чуха стъпки. Алиша се обърна и светлината от пушката на Питър обходи лицето ѝ.
— Казах ти да чакаш.
Лицето на Питър беше безизразно, приковано към образа на свития на пода мъж.
Алиша насочи пушката си към челото на мъжа.
— Къде е той? Къде е Мартинез?
В невиждащите му очи се насъбраха сълзи.
— Той ни изостави — гласът му приличаше на болезнено стенание. — Защо ни изостави?
— Какво имаш предвид, как ви е изоставил?
Опипом мъжът вдигна ръка към дулото на пушката на Алиша, уви около него юмрук и придърпа дулото към челото си.
— Моля те — рече той. — Убий ме.
Прилепи бяха. Стотици, хиляди, милиони прилепи. Взривиха се от покрива на тунела, плътна носена от въздуха маса, обвиха сетивата на Дод с жега, тежест, звук и мирис. Връхлетяха го като вълна, затвориха го във водовъртеж от чиста животинска лудост. Той необуздано размаха ръце, опитваше се да ги прогони от лицето и очите си. Почувства, но все още не напълно, ухапванията от зъбите им, които пробиваха плътта му, като поредица от далечни убождания. Щяха да го разкъсат на парчета, казваше умът му, ето така щеше да свърши, отвратителната ти съдба е да умреш в тази пещера, разкъсан на парчета от прилепи. Дод изпищя и докато пищеше, осъзнаването на болката му се превърна в самата болка, постигнала истинската си сила, умът му и тялото му мигновено бяха обхванати от неистова, смъртоносна агония. Хвърли се към детонатора със светещи лампички и копчета и физическата му личност прие в този проточил се миг свойствата на чук, падайки. Единствената му мисъл — о, мамка му — беше и последната.