Взривът от по-рано задействаната първа бомба разтърси тунела в пещерния комплекс от коридори и кухини с енергията на бягащ локомотив, стигна до Кралския дворец като ужасен тътен, застигна го промяна на налягането и дълбоко подземно разтърсване. След него последва второ разлюляване под краката, като палубата на ударена от гигантска вълна лодка. Събитието беше едновременно атмосферно, звуково, топлинно и сеизмично, имаше силата да пробуди сърцевината на земята.
Наричаха ги висляци: спящи вирали, които чрез потиснат метаболитен процес вегетираха в състояние на продължителна хибернация. Така можеха да преживеят години, дори десетилетия и предпочитаха, по неизвестни причини: вероятно израз на биологичното им родство с прилепите, погребан спомен на тяхната раса — да висят надолу с главата, скръстили ръце към гърдите си в любопитна спретнатост, като мумии в саркофази. В няколко зали в Карлсбадските пещери (макар и не в Кралския дворец, Игнасио беше сам) те чакаха, склад от дремещи биологични сталактити. Сънливата армия от светещи ледени висулки дойде в съзнание от детонацията. Като всеки вид възприеха тази промяна на заобикалящата ги среда за смъртна заплаха, а като вирали на мига уловиха мириса на човешка кръв близо до себе си.
Питър и Алиша хукнаха.
Алиша, ако беше сама, можеше да остане на място. Въпреки че ордата щеше да я погълне, толкова вкоренено беше в природата ѝ да се обърне и да се бие, че тази невъзможна задача щеше да ѝ се стори странно удовлетворителна: съдбовен знак, достойно напускане на света. Но с нея беше Питър, неговата, а не нейната кръв искаха виралите. Създанията се втурнаха към тях, изпълниха подземните тунели на пещерата като отприщени води от потоп. Разстоянието от около трийсетина метра до асансьора им се стори километри. Виралите ревяха след тях. Питър и Алиша стигнаха със спринт до асансьора. Нямаше време да поставят взрива. Първоначалният им замисъл беше под въпрос. Алиша грабна взрива от пода на асансьора, грабна Питър през кръста, метна го през капака и сама се спусна след него, падна долу с дрънчене.
— Грабвай кабела! — изкрещя тя.
Момент на неразбиране.
— Грабвай и го дръж!
Дали я разбра какво е намислила? Нямаше значение. Питър се подчини. Алиша хвърли пакета с взрива на покрива на асансьора, насочи пушката си надолу към пластинката с кабелите и дръпна спусъка.
Освободени от тежестта на асансьорната кабина, противотежестите потънаха надолу. Рязко придръпвано и след това мощно, все по-бързо ускорение ги изстреля към небето. Питър усети изкачването като неясно движение, съсредоточено само в ръцете му, единствената му връзка с живота. Ако не беше Алиша, можеше да се пусне, но застанала под него, тя с желязната си хватка играеше ролята на поддръжка и му пречеше да се плъзне надолу по кабела в бездната. Преплели ръце и крака, двамата се въртяха неудържимо, пометени от физическите усещания, които надхвърляха способността на Питър да осмисля. Той не видя виралите, изскочили от шахтата след тях, отскачащи от стена на стена, всеки отскок ги изпращаше все по-нагоре, скъсяваше разстоянието между тях.
Но Алиша ги усещаше. За разлика от Питър, чиито сетива бяха чисто човешки, тя притежаваше вътрешен жироскоп, какъвто имаха и преследвачите им. Осъзнаваше времето, мястото и движението и беше способна на постоянно осмисляне, което ѝ позволи да поддържа хватката, но също и да насочи пушката си надолу. Искаше да изстреля гранатата, целта ѝ беше пакетът с взрив на покрива на асансьора.
Алиша стреля.
Двайсет и шест
Федерален затвор
Кървил, Тексас
Майор Лушъс Гриър, бивш боец от Втория Експедиционен, сега известен само като затворник №62 във Федералния затвор на република Тексас — Лушъс Предания, Онзи, който вярваше — чакаше да го посетят.
Килията, в която живееше, беше около три на три метра, побираше само тесния нар, тоалетна, мивка и малка маса със стол. Единственият източник на светлина в стаята беше прозорчето от армирано стъкло високо на стената. В тази стая Лушъс Гриър беше прекарал изминалите четири години, девет месеца и единайсет дни от живота си. Обвинението беше дезертиране — не съвсем честно, по мнение на Лушъс. Можеше да се каже, че като остави командвания от него отряд, за да последва Ейми нагоре по планината и да се изправи срещу Бабкок, той просто се беше подчинил на заповеди от по-дълбок и по-друг вид. Но Лушъс беше войник и имаше войнишко чувство за дълг, беше приел присъдата без въпроси.