Прекарваше дните си в съзерцание. То беше необходимост. Лушъс знаеше, че има хора, които така и не се приспособяват, нощем чуваше самотните им викове. Затворът имаше малък двор, веднъж седмично затворниците бяха изкарвани навън, но само по един и само за час. Самият Лушъс преживя първите шест месеца от присъдата си, убеден, че ще полудее. Човек можеше да направи ограничен брой лицеви опори, да спи ограничен брой часове и едва беше изтекъл месец от влизането му в затвора, когато започна да си говори сам: несвързани монолози за всичко и за нищо, времето, храната, мислите, спомените, за света отвъд стените на затвора и какво се случва там сега. Дали беше лято? Дали е валяло? Дали за вечеря днес ще има бисквити? С течение на месеците тези разговори се съсредоточаваха все повече върху пазачите: убеден беше, че го шпионират, а после, когато параноята му се задълбочи — че имат намерение да го убият. Престана да спи, после да яде, отказа да прави упражнения, дори изобщо да напуска килията. По цяла нощ клечеше на ръба на леглото си, вперил поглед във вратата, откъдето щяха да влязат убийците му.
След известно време, прекарано в тези мъчителни условия, Лушъс реши, че повече не издържа така. Остана му невероятно малка частица от рационалното му аз, скоро щеше да го изгуби напълно. Да умре лишен от разум, преживяванията си, спомените, личността — перспективата беше непоносима. Да се самоубие в килията — трудно изпълнимо, но постижимо. Ако застанеше на масата, решеният самоубиец можеше да наведе глава към гърдите си, да се наклони напред и да си счупи врата при падането.
Лушъс изпробва метода три последователни пъти и трите пъти не успя. Започна да се моли — проста молитва от едно изречение, в която търсеше Божието съдействие. Помогни ми да умра. Главата му кънтеше от многото удари по циментовия под, беше си счупил зъб. За пореден път застана на масата, прецени ъгъла на падането си и се предаде в ръцете на земното притегляне.
Неизвестно след колко време дойде на себе си. Лежеше по гръб на студения цимент. Вселената отново му беше отказала. Смъртта беше врата, която не можеше да отвори. Отчаянието го сграбчи напълно, очите му се изпълниха със сълзи.
Лушъс, защо ме забрави?
Не бяха думи, които чува. Не беше нито толкова просто, нито толкова обикновено като думи, които да чува. Беше усещане за глас — внимателно, напътстващо присъствие, което живееше под повърхността на света.
Не знаеш ли, че само аз мога да отнема живота ти? Че смъртта принадлежи само на мен?
Съзнанието му сякаш се беше отворило като кориците на книга и разкрило скрита действителност. Лежеше на пода, тялото му заемеше определена точка в пространството и времето и въпреки това усети как съзнанието му се разрасна, присъедини се към неизразима с думи широта. То беше навсякъде и никъде, съществуваше на невидима равнина, която разумът можеше да види, но не и очите, които се разсейваха по обикновени неща — леглото, тоалетната, стените около него. Потопи се в спокойствие, което нахлу в съществото му като вълни от светлина.
Делото на живота ти не е приключило, Лушъс.
И просто така затворът за него свърши. Стените на клетката му бяха от най-тънък плат, уловка на материята. Ден след ден съзерцанията му се задълбочаваха, умът му се пропиваше със силата на мира, прошката и мъдростта, която откри. Това беше Бог, естествено, или можеше да се нарече Бог. Но дори този термин му се струваше прекалено незначителен, дума, измислена от хората за онова, което няма име. Светът не беше светът, той беше израз на по-дълбока реалност, както рисунката по платното е израз на мислите на художника. И с осъзнаването на това дойде знанието, че пътуването на живота му не беше приключило, че истинската му цел все още не е разкрита.
И още нещо: Бог май беше жена.
Израсна в сиропиталището, сред сестрите. Не помнеше нито родителите си, нито друг начин на живот. На шестнайсет се записа във Вътрешната сигурност, както почти всички момчета от сиропиталището правеха в онези времена. На призива за набиране на доброволци за Втория Експедиционен Лушъс беше сред първите записали се. Стана точно след събитието, известно като Касапницата на Полето — седемнайсет семейства, уловени в клопка по време на излет, двайсет и осем души убити или обсебени — много от оцелелите в онзи ден мъже също се бяха присъединили. Но мотивите на Лушъс не бяха толкова съдбоносни. Дори като момче не се беше прехласнал по историите за великия Нилс Кофи, чиито геройства изглеждаха невъзможни. Кой със здрав разсъдък ще тръгне да лови драки? Но Лушъс беше млад, неуморен както всички млади хора, и беше отегчен от задълженията си: да стои на пост при градските стени, да прочиства полетата, да лови дечурлига, нарушили вечерния час. Разбира се, наоколо винаги се навъртаха дремльовци (Да ги лови човек от наблюдателните платформи, на което се гледаше неодобрително като пилеене на муниции, беше като цяло разрешено, ако човек не се престарава), към това се прибавяше и по някоя и друга кръчмарска свада в Хюстън, която да разтървава за разнообразие. Но тези неща, колкото и да бяха разсейващи, не можеха да компенсират тежестта на отегчението. Ако да се присъедини към шайка търсещи си повод да умрат лунатици, беше единствената друга възможност за Лушъс Гриър, нека бъде така!