В Експедиционния обаче Лушъс откри точно каквото търсеше, онова което отсъстваше в живота му: семейство. С първата си заповед беше изпратен на пътя „Розуел“, ескортираше конвои от мъже и доставки за гарнизона — по онова време само някакъв си разнебитен преден пост. В неговата част имаше двама новобранци, Натан Кръкшанк и Къртис Ворхис. Също като Лушъс Крък се беше записал от Вътрешна сигурност, но Ворхис беше или поне преди това беше работил като земеделец. Доколкото Лушъс знаеше, човекът никога не беше стрелял с оръжие. Но беше загубил съпругата си и двете си момиченца на полето и при тези обстоятелства никой не би му отказал да го запише в Експедиционния. Камионите винаги пътуваха през нощта и по време на пътуването обратно към Кървил нападнаха конвоя им из засада. Нападението дойде час преди зазоряване. Лушъс пътуваше с Крък и Вор на хъмви след първия танкер. Когато виралите ги връхлетяха, Лушъс си помисли: Край, свършено е с нас. Няма как да се измъкна жив. Само че Кръкшанк, който беше на волана, или не се съгласи с това положение, или не го беше грижа. Той пришпори двигателя, докато Ворхис, който беше на картечницата, започна да избива виралите. Не знаеха, че шофьорът на цистерната, нападнат през предното стъкло, вече е мъртъв. Докато бягаха, цистерната зави наляво и пресече пътя на хъмвито. Лушъс явно бе изпаднал в безсъзнание, защото следващото, което осъзна, беше, че Крък го влачи далеч от останките. Цистерната гореше. Останалата част от конвоя беше изчезнала надолу по пътя за „Розуел“.
Бяха ги изоставили.
Часът, който последва, беше едновременно и най-краткият, и най-дългият в живота на Лушъс. Отново и отново виралите идваха. Отново и отново тримата успяваха да ги отблъснат, като пазеха куршумите си до последния момент, често стреляха едва когато създанията бяха вече само на няколко стъпки от тях. Може би трябваше да бягат, но преобърнатото хъмви беше най-добрата защита, която имаха, а и глезенът на Лушъс беше счупен, не можеше да върви.
Когато ги откри патрулът, те седяха на пътя и се смееха, по лицата им се стичаха сълзи. Знаеше, че никога няма да се почувства по-близък с друг човек, като с тези двама мъже, които се бяха спуснали с него по пътя на мрака в онази нощ.
Розуел, Ларедо, Тексаркана; Лъбок, Шривъпорт, Киърни, Колорадо. Изминаха години, преди Лушъс да види Кървил, райските му стени и светлини. Домът му вече беше другаде. Домът му беше Експедиционния.
Докато не срещна Ейми, Момичето от Никъде, и всичко се промени.
Предстояха му три посещения.
Първото дойде рано в една септемврийска утрин. Гриър вече беше привършил със закуската си от водниста каша и довършил сутрешната си гимнастика от петстотин лицеви опори и коремни преси, последвани от същия брой клякания и странични разпъвания. Провесен от тръбата, която минаваше по дължината на тавана на килията, с Божията помощ направи сто набирания до брадичката в серии от по двайсет, предни и задни. Когато свърши, седна на ръба на леглото си, успокои съзнанието си, за да започне невидимото си пътуване.
Винаги започваше с обичайната молитва, научена от сестрите. Не думите бяха важни, ами техният ритъм, те бяха като разтягането преди упражненията, подготвяха съзнанието за скока, който следваше.