Тъкмо беше започнал, когато размислите му бяха прекъснати от поредица от прещраквания и вратата на килията му се отвори.
— Някой иска да те види, шейсет и втори.
Лушъс стана, през вратата влезе жена — с крехка структура, черна, прошарена със сиво коса, и малки черни очи, от които се излъчваше неоспорим авторитет. Жена, пред която не можеш да не се разкриеш, пред която всичките ти тайни бяха като отворена книга. Тя носеше малка папка под ръка.
— Майор Гриър.
— Госпожо президент.
Тя се обърна към пазача, петдесетгодишен едър мъж.
— Благодаря ви, сержант. Можете да ни оставите.
Пазачът се казваше Кулидж. Човек трябва да опознае пазачите си и затова двамата с Лушъс добре се знаеха, макар Кулидж да нямаше и представа какво да мисли за молитвите на Лушъс. Практичен, обикновен човек, притежаваше жив, но и бавен ум, имаше двама синове — и двамата във Вътрешна сигурност като него.
— Сигурна ли сте?
— Да, благодаря. Това е всичко.
Мъжът излезе и заключи вратата след себе си. Президентът влезе навътре и огледа тясната стаичка.
— Изключително — погледът ѝ се насочи към Лушъс. — Казват, че изобщо не излизате.
— Не виждам причина да го правя.
— Но какво бихте могли да правите по цял ден?
Лушъс се усмихна.
— Каквото правех и когато дойдохте. Мисля.
— Мислите — повтори президентът. — За какво?
— Просто мисля. Размишлявам.
Президентът седна на стола. Лушъс последва примера ѝ и приседна на ръба на леглото, така че двамата застанаха лице в лице.
— Най-напред да кажа, че не съм тук. Това е официално. Неофициално ще ви кажа, че съм тук, за да поискам помощта ви по въпрос от огромна важност. Вие бяхте обект на големи спорове и разчитам на вашата дискретност. Никой не бива да знае за разговора ни. Ясно ли е?
— Напълно.
Тя отвори папката, извади пожълтял лист хартия и я подаде на Лушъс.
— Това познато ли ви е?
Карта, нарисувана с черен въглен: линия на река и набързо нахвърлян път, пунктирана линия маркираше границите на комплекс от сгради. Не просто комплекс, ами цял град.
— Къде я открихте? — попита Лушъс.
— Това не е важно. Позната ли ви е?
— Би трябвало.
— Защо?
— Защото аз я направих.
Очакваха отговорът му да бъде такъв. Лушъс го разбра по изражението на жената.
— За да отговоря на въпроса ви, картата беше в личните документи на генерал Ворхис в Командването. Наложи се да се поразровим кой друг е бил с него. Вие, Кръкшанк и млад новобранец на име Тифти Ламонт.
Тифти. От колко години Лушъс не беше чувал никой да изговаря това име? Въпреки че всички в Кървил бяха чували за Тифти Ламонт. И Кръкшанк: тъга жегна Лушъс за изгубения му приятел, убит при нападението над гарнизона „Розуел“ преди пет години.
— Мислите ли, че можете отново да намерите мястото от картата?
— Не знам. Отдавна беше.
— Разказвали ли сте на някого за него?
— Когато докладвахме на Командването, ни беше дадено да разберем да не говорим за него.
— Помните ли от кого идваше тази заповед?
Лушъс поклати глава.
— Така и не разбрах. Кръкшанк беше командващ офицер, Ворхис беше втори. Тифти беше разузнавач.
— Защо Тифти?
— Според онова, на което съм бил свидетел, никой не може да проследява като Тифти Ламонт.
Президентът отново се намръщи при споменаването на името: великият гангстер Тифти Ламонт, глава на клан, най-търсеният престъпник в града.
— Според вас колко души имаше там?
— Трудно е да се каже. Много. Мястото беше поне два пъти колкото Кървил. От онова, което успяхме да видим, бяха и добре въоръжени.
— Имаха ли електричество?
— Да, но не мисля, че използваха петрол. По-скоро водни електроцентрали и биодизел за колите. Земеделските и производствените комплекси бяха огромни. Бараки за управлението им. Три грамадни постройки, едната в центъра, нещо като купол, втората на юг, която приличаше на стар футболен стадион. Третата беше на западния бряг на реката — не бяхме сигурни какво представлява. Като че беше в етап на строеж. Работеха по нея ден и нощ.
— И вие не се свързахте с никого там?
— Не.
Президентът насочи вниманието на Лушъс върху периметъра.
— Това тук…
— Укрепления. Линия на оградите. Стабилни, но недостатъчно, за да удържат драките вън.
— Тогава според вас за какво е служила?
— Не мога да кажа. Но Кръкшанк имаше теория.
— И според нея?
— Да държи хората вътре.
Президентът погледна картата, после отново погледна Лушъс.