— И никога не сте говорили за видяното? С никого?
— Не, госпожо. Досега с никого.
Настъпи мълчание. Лушъс имаше впечатлението, че повече въпроси няма да има. Президентът беше научил онова, за което беше дошъл. Тя прибра картата в папката си. Когато тя стана от стола си, Лушъс рече:
— Ако мога да попитам, госпожо президент, защо сега ме разпитвате по този въпрос? След толкова много години?
Президентът тръгна към вратата и почука два пъти. Ключалката се завъртя, а тя се обърна към Лушъс.
— Казват, че сте се посветили на молитви.
Лушъс кимна.
— Тогава може би ще се помолите да греша в предположенията си.
Двайсет и седем
Питър прекара в медицинския пункт няколко дни. Три пукнати ребра, изместено рамо, изгаряния по краката и стъпалата, ръцете му бяха ожулени до месо, натъртвания, драскотини и прорезни рани навсякъде — твърде много, за да могат да бъдат преброени. Изпаднал беше в безсъзнание, но явно не беше успял, въпреки всички положени от него усилия, да си счупи черепа. Всяко движение му причиняваше болка, дори дишането.
— От онова, което чух, си извадил страшен късмет, че си останал жив — рече докторът, мъж около шейсетте, с топчест нос, прошарен с вени от годините пиене и толкова дрезгав глас, та чак дращеше. Обноските му с пациентите включваха използването на интонация, която повече или по-малко човек може да използва с безнадеждно непослушно куче. — Лежете по гръб, лейтенант. Мой сте, докато не кажа друго.
Хенман беше разпитал Питър в деня, в който отрядът се прибра в гарнизона. Той все още беше малко отнесен, замаян от болкоуспокояващите. Въпросите на майора се плъзгаха по мозъка му с несвързаните контури на разговор, който се случва в друга стая сред други хора, които смътно познава. Мъж, много стар мъж, с татуировка на змия на врата си. Да, потвърди Питър, кимна тромаво с глава на възглавницата си, това видяха. Казал ли е кой е? Игнасио, отговори Питър. Каза ни, че името му е Игнасио. Майорът очевидно не знаеше как да приеме отговорите му, нито пък Питър. Хенман явно задаваше отново и отново едни и същи въпроси, малко попроменени. В един момент Питър се отнесе. Когато отново отвори очи — бързо откри, че са изминали един ден и една нощ — беше сам.
Не видя никого, освен лекаря до следобеда на четвъртия ден, когато до леглото му се появи Алиша. По това време Питър седеше, лявата му ръка беше в шина, за да обездвижи на мястото му рамото. Същият следобед беше направил първата си разходка до клозета, повратна точка в оздравяването му, макар че пътешествието от няколко крачки, направени с тътрузене, го беше изнервило. Сега му предстоеше да реши задачата да се нахрани сам с ръце, увити в превръзки като ръкавици.
— Рояци, изглеждаш адски зле, лейтенант.
В палатката светлината беше достатъчно оскъдна и тя свали очилата си. Оранжевият цвят на очите беше нещо, с което Питър привикна, въпреки че тя рядко оставяше останалите да го видят. Алиша седна на един стол до леглото му и махна с ръка към купата с царевична каша, която Питър без много успех се мъчеше да пъхне с лъжица в устата си.
— Искаш ли да ти помогна малко?
— Ти не искаш.
По лицето ѝ пробяга усмивка.
— Добре е да види човек, че все още имаш гордост. Хенман изпържи ли те?
— Смътно си спомням. Май отговорите ми не му харесаха кой знае колко. — Лъжицата се изплъзна от хватката му и повлече лепкава следа по ризата му. — Мамка му.
— Дай на мен.
В този момент той се бореше да улови лъжицата между палеца си и върха на купата и да я прихване с дланта си.
— Казах ти, ще се справя.
— Нима? Спри.
Питър въздъхна и остави лъжицата да падне на подноса. Алиша я потопи в купата и я насочи към устата му.
— Хайде лапни една за мама.
— Да знаеш, че никога не съм те възприемал като майчински тип.
— В твоя случай ми се ще да направя изключение. Яж и толкова.
Хапка по хапка купата се опразни. Алиша взе кърпа и избърса брадичката му.
— Това и сам мога да го направя.
— Хм. Част от обслужването — тя се облегна назад. — Ето, като нов си — остави кърпата настрана. — Тази сутрин направихме службата за Сач. Хубава беше. И Хенман, и Апгар говориха.
Приеха, че Сач е бил убит при експлозията, но Хенман поведе отряд нагоре по планината, за да го търси. Жестът беше символичен, но трябваше да се направи. Във всеки случай нищо не откриха. Никога нямаше да се разбере какво се е случило долу в пещерата.
— Ами така и трябва, предполагам.
— Сач беше добро момче. Всички го харесваха.
— Винаги така казваме.