Алиша сви рамене.
— Това не го прави по-малко истина.
Питър знаеше, че мислят за едно и също: планът беше техен, а сега Сач беше мъртъв.
— След като си нахранен вече, трябва да тръгвам. Апгар ме изпрати на юг да поогледам някои от онези нефтени полета.
— Лиш, как разбра, че там долу има нещо?
Въпросът, изглежда, я изненада.
— Всъщност нямам истински отговор, Питър. Просто беше… усещане.
— Усещане.
Тя се взираше в него.
— Не знам как точно да го изразя с думи.
— Мислех, че само Ейми го може.
Алиша сви рамене и отхвърли темата: Не настоявай.
— Предполагам, че съм ти длъжница, задето пое такъв риск заради мен. Хубаво е най-после да имаш малко компания в кучкарника.
— Историята приключи, нали? — рече той унило.
— Апгар ще направи, каквото ще направи. Не чета мисли.
— Според теб дали ни вярва?
Алиша не каза нищо. Погледът ѝ отново го отбягна. Изведнъж с озадачено изражение попита:
— Питър, помниш ли онзи филм „Дракула“?
Споменът го върна пет години назад. Питър го гледа с хората на Ворхис в гарнизона в Колорадо в нощта, когато Алиша се върна от мисия, при която беше открила гнездо на вирали в стар меден рудник.
— Не знаех, че си го гледала.
— Да съм го гледала? По дяволите, аз го изучих. Като наръчник за вирали е. Остави настрана наметалото, замъка и останалите щуротии. Другото съвпада. Човешко същество, чийто живот е „неестествено продължен“. Убиването му със забиване на кол в сърцето. Как трябва да спи на родна земя. Цялата работа с огледалата…
— Като тигана в Лас Вегас — прекъсна я Питър. — И аз си мислех същото.
— Сякаш отражението им, знам ли, прецаква ги някак. Целият филм е такъв.
— Лиш, накъде биеш?
Тя се подвоуми.
— Едно нещо не ми дава мира, подробност, която не мога да впиша в цялото. Дракула има нещо като адютант. Някой, който все още изглежда като човек.
Питър си спомни.
— Онзи лудият, който ядеше паяци.
— Същият. Ренфилд. Дракула го заразява, но той не става като него, поне не напълно. По-скоро си остава в началните етапи на инфекцията. Чудех се по този повод, ами ако всички те имат по някой като него? — Вече го гледаше остро. — Помниш ли какво каза Олсън за Джуд?
Олсън беше водачът на общността, която намериха в Невада, Рая — цял град хора, които принасяха жертви от своите на Бабкок, Първият от Дванайсетте. Привидно Олсън беше главният, но се оказа, че мястото се ръководи от Джуд. Той имаше някаква специална връзка с Бабкок, въпреки че природата на тази връзка беше останала необяснена.
— „Той е… приближен“ — цитира Питър. — Така и не разбрах какво има предвид Олсън. Всъщност не звучеше смислено. А и ти беше насочила оръжие в главата му.
— Така беше. И, повярвай ми, има дни, в които ми се ще да бях натиснала спусъка. Но не мисля, че е бръщолевил. Проверих думата в библиотеката в Кървил. Речникът казваше, че дефиницията е архаична, затова трябваше да погледна значението и на тази дума, която най-общо означава стара. Пишеше, че приближен е нещо като помощник на демона, като котката за вещицата. Нещо като съратник. Може би Олсън е говорил за това.
Питър си позволи да поразмисли върху думите ѝ няколко секунди.
— Значи казваш, че Игнасио е бил… приближеният на Мартинез.
Алиша сви рамене.
— Добре де, вадя си заключения от нищото. Май скалъпвам фактите. Другото, което трябва да се обмисли, е сигналът. Игнасио имаше чип като Ейми и Дванайсетте. Това означава, че е свързан с проектът „Ной“.
— Каза ли за това на Апгар?
— Шегуваш ли се? И без това съм достатъчно загазила.
Питър не се съмняваше. Не се съмняваше, че каквато и вина да ѝ приписваха за оплесканото нападение в пещерата, на него се падаше същият дял.
Алиша се изправи да си върви.
— Както и да е, трябва да научим повече за онова, пред което сме изправени, докато се върна от Одеса. Няма смисъл да се притесняваме сега. Знам, въобразяваш си, че си незаменим, но за няколко дни можем да се справим и без теб.
— Не ме караш да се чувствам по-добре.
Тя се усмихна.
— И не очаквай пак да дойда да те храня, лейтенант. Пада ти се само веднъж.
Когато тя се запъти към вратата, Питър каза:
— Лиш, почакай секунда.
Тя се завъртя и го погледна.
— Думите на Игнасио „Той ни остави.“ Според теб какво означават?
— Не мога да ти отговоря. Знам само, че трябваше да е там.
— И къде е отишъл според теб?
Не му отговори веднага. По лицето ѝ премина сянка, дошло от душата ѝ помрачаване. Питър го виждаше за пръв път. Дори в най-големите опасности самообладанието ѝ беше непоклатимо. Тя беше жена, която притежаваше пълна съсредоточеност, винаги посвещаваше цялото си внимание на предстоящата задача. Тук беше същото, но енергията не беше. Сякаш идваше от по-дълбоко.