— Тя също получи нови заповеди. Не само вие. Щом се върне от нефтените полета, тя тръгва на север към Киърни.
Форт Киърни беше най-северният преден пост на Експедиционния. С продоволствена линия, която се простираше по целия път от Амарило, ставаше дума за обикновено затваряне на пътя преди първия сняг.
— Защо нататък? Зимата идва след два месеца.
— Командването не ми казва всичко, но от дочутото разбрах, че нататък е станало пренаселено. Предвид дарбите ѝ предполагам, че искат нов разузнавач, който да помогне за изясняването на състоянието на враждебните сили, преди те да се евакуират.
Обяснението беше рехаво, но Питър разбра, че не бива да проявява настоятелност.
— Съжалявам за Сач — продължи Апгар. — Добър офицер беше. Знам, че бяхте приятели.
— Благодаря, сър.
— Свободен сте, лейтенант.
Питър прекара остатъка от седмицата в състояние на временно отстраняване. Като нямаше с какво да си запълва времето, най-вече стоеше в палатката си. Картата от вътрешната страна на чекмеджето, някога символ на поставена цел, сега изглеждаше като шега. Може би имаше нещо в теорията на Алиша, може би нямаше нищо. Изглежда, никога нямаше да разберат. Мислеше за времето отпреди да се присъедини към Експедиционния, чудеше се дали не е допуснал грешка, като се записа. Преди борбата си беше само негова. Сега тя беше част от по-голямо начинание, което имаше правила, протоколи, йерархия на командването и в което почти нямаше глас, ако изобщо имаше някакъв. Оставил беше свободата си, за да се превърне в поредния младши офицер, за когото един ден хората да кажат: „Добро момче беше.“
Сутринта на заминаването му дойде. Питър натовари сандъка си на площадката, където чакаше превоза — камион с полуремарке, натоварен с гумите, които хората на Питър бяха донесли от Лъбок. Той нагласи багажа си в товарното помещение на ескортиращия превоз и се качи на мястото на пасажера.
— Хубаво е да се прибира човек у дома, нали, сър?
Питър само кимна. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи свадливо, а шофьорът, ефрейтор от отряда на Сам, не заслужаваше да опере пешкира заради лошото му настроение.
— Ще ви кажа какво ще направя най-напред, когато аз си взема заплатата — рече ефрейторът, едва удържайки въодушевлението си. — Ще ида направо в Хюстън и ще похарча половината за смучене, а другата половината в публичния дом — изведнъж се смути и погледна притеснено Питър. — Съжалявам, сър.
— Всичко е наред, ефрейтор.
— Някой чака ли ви у дома, лейтенант? Ако мога да попитам…
Толкова сложен беше отговорът на въпроса, че не знаеше откъде да започне.
— Донякъде.
Ефрейторът се усмихна разбиращо.
— Ами, която и да е, сигурен съм, че ще се зарадва да ви види.
Заповедта беше дадена. Двигателите на конвоя избълваха черен дим и потеглиха. Питър вече изпадаше в подобно на транс състояние, което се надяваше да поддържа през следващите три дни, когато чу как някой да надвиква рева на машините.
— Спрете при изхода!
Алиша тичаше с всички сили към хъмвито. Питър се показа през прозореца.
— Върнах се само преди час — рече тя. — За кого се имаш, та се изнизваш, без да си вземеш довиждане?
Лицето ѝ приличаше на маска от нефтена мръсотия, от нея се носеше лек мирис на петрол. Но онова, което привлече погледа му, беше металният проблясък на яката ѝ: чифт сребристи капитански нашивки.
— Я виж ти — рече той, надяваше се суховатата му усмивка да прикрие завистта му. — Май трябва да почна да ти викам „сър“?
— Харесва ми как звучи. Време беше, ако ме питаш.
— Апгар ме вади от играта.
— Знам. Пътят на нефта — нямаше смисъл да усуква. — Лесна задача, Питър. Заслужи я.
— И на мен така ми казаха.
— Поздрави Веригата от мен. И Гриър, ако го видиш.
Питър кимна. Само толкова можеха да си кажат в присъствието на шофьора.
— Кога тръгваш за Киърни?
— След два дни.
— Отваряй си очите нагоре. Апгар каза, че се е попренаселило.
— И ти — тя погледна към шофьора, който изучаваше с поглед волана, после отново към Питър: — Не се притеснявай. За онова, което говорихме преди. Не е приключило, разбра ли?
Той почувства в думите ѝ някакво напрежение, което остана неизказано. Зад тях се разнесе нетърпеливият рев на машини. Всички чакаха.
— Сър, наистина трябва да тръгваме — настоя шофьорът.
— Добре, тук приключихме. — Алиша погледна Питър за последен път. — Наистина ти казвам, Питър. Всичко ще е наред. Иди и виж момчето си.