Двайсет и осем
Първата болка я връхлетя като късен влак, който тътне в гара, един следобед в края на септември под топлото тексаско слънце и високо синьо небе. Ейми беше на двора, наблюдаваше как децата играят, след няколко минути камбаната щеше да бие и да ги прибере вътре да довършат уроците си, а Ейми да се върне в кухнята, за да помага при подготовката на вечерята. Остров на отмора сред непрекъснатия всекидневен ритъм от задачи, които тъкмо бяха приключени и отново предстояха. Винаги след като приключеше обедът и чиниите — раздигнати и прибрани, а децата пуснати да изгорят натрупаното от сутринта неспокойствие, Ейми ги следваше навън и се настаняваше в края на детската площадка, разположена достатъчно близо, за да може тя се радва на бликащата енергия от техните игри, и същевременно достатъчно отдалечена, за да не я въвличат в игрите си. Това бяха любимите ѝ трийсет минути от деня. Ейми тъкмо беше затворила очи и наклонила лице към топлите лъчи на слънцето на ранната есен, когато я връхлетя болката: силно присвиване в диафрагмата, от което се присви в кръста, пристъпи напред и издаде лек вик, който дори в силната врява на двора не остана нечут.
— Ейми? Добре ли си?
Лицето на сестра Катрин — бледо, издължено, със сини като метличина ириси — изплува пред погледа на Ейми. От нея се лееше пот, ръцете ѝ и краката ѝ се бяха превърнали в студено желе. Всичко от кръста ѝ надолу сякаш беше изгубило свойствената си твърдост. В друг миг Ейми буквално щеше да се строполи на земята. Част от нея имаше желание да повърне, а друга отказваше, създаваше се вътрешна безизходица, която ѝ пречеше да проговори.
— Може би е най-добре да седнеш. Бяла си като платно.
Сестра Катрин я поведе към пейка до стената на сиропиталището само на двайсетина стъпки, които ѝ се сториха километър. Когато стигнаха до нея, Ейми вече не можеше и крачка да направи, беше на ръба на припадъка. Цяла притеснена, сестра Катрин я остави, след това се върна с чаша вода, която притисна към ръката на Ейми. Игрите на площадката, изглежда, си продължиха без прекъсване, но Ейми чувстваше как някои от децата я наблюдават. Болката се беше разтворила в малко по-общо чувство на гадене, но не и чувството на слабост. Едновременно ѝ беше и студено, и горещо. Още сестри се бяха скупчили, всички говореха с приглушени, сериозни гласове, разпитваха сестра Катрин. Ейми не искаше водата, но всички настояваха да я изпие. Тя отпи малка глътка.
— Съжалявам — едва каза тя. — Изведнъж ми прилоша…
— Насам, сестра — Катрин махна към вратата на сиропиталището, — елате бързо.
Малката група се раздели, когато напред излезе сестра Пег. Възрастната жена огледа Ейми с изопнато лице и едновременно ядно и загрижено изражение.
— Е? Някой ще ми каже ли какво се случи тук, или ще трябва да правя догадки?
— Не знам — отговори сестра Катрин. — Тя просто… припадна.
На площадката игрите бяха замрели. Всички деца сега я гледаха. Ейми потърси с поглед Кейлъб, но не можа да го види от застаналата пред нея сестра Пег. Не помнеше да е била болна, разбираше принципа, но в действителност никога не беше изпитвала никакво неразположение. Дори по-лошо от болката беше объркването. Искаше ѝ се да каже нещо, каквото и да било, за да накара всички да престанат да я гледат настоятелно.
— Ейми? Така ли стана?
— Почувствах замайване. Стомахът ме боли. Не знам от какво е.
Възрастната жена постави длан на челото на Ейми.
— Не мисля, че имаш температура.
— Може да е от нещо, което съм яла. Сигурна съм, че ако поседя минута, ще се оправя.
— Тя не изглежда добре — намеси се сестра Катрин, а останалите закимаха. — Да ти призная, Ейми, помислих си, че ще се споминеш.
Групата замърмори. Не, не изглежда добре, изобщо не изглежда добре. Дали не е грип? Нещо по-лошо? Ако е от нещо, което момичето е яло, нали и на тях щеше да прилошее?
Сестра Пег позволи на групата да поразсъждава, след това ги накара да замълчат с вдигната ръка.
— Не виждам причина да се отдаваме на предположения. Ейми, ти заминаваш да си легнеш.
— Но аз се чувствам по-добре. Сигурна съм, че ще се оправя.
— Аз ще преценя това, благодаря. Сестра Катрин, ще я придружите ли до спалното помещение?
Катрин ѝ помогна да се изправи. Ейми се почувства несигурна, стомахът ѝ не се беше успокоил напълно. Но най-лошото беше минало. Катрин я поведе към сградата, после нагоре по стълбите към стаята, където спяха всички сестри без сестра Пег, която като най-главна в обителта имаше свой апартамент. Ейми се съблече и легна в леглото.
— Мога ли да направя нещо друго? — сестра Катрин дърпаше транспарантите.