— Добре съм — Ейми се постара да се усмихне. — Май трябва малко да си почина.
Застанала в края на леглото, Катрин я изгледа за момент.
— Знаеш какво може да е, нали? Момиче на твоята възраст.
Твоята възраст. Само да знаеше сестра Катрин, помисли си Ейми. Но разбра какво има предвид жената. Идеята я изненада.
Сестра Катрин се усмихна със симпатия.
— Ами ако е това, скоро ще разбереш. Повярвай ми, всички сме минали през този период.
Сестра Катрин накара Ейми да ѝ обещае да я повика, ако ѝ трябва нещо, и си тръгна. Ейми се облегна назад на леглото и затвори очи. Следобедната камбана удари. Долу децата ще се втурнат към уроците си, ухаещи на слънце, пот и свеж следобеден въздух, някои от тях вероятно ще се чудят какво е било това суетене на площадката за игри. Със сигурност Кейлъб щеше се тревожи за нея. Ейми трябваше да каже на сестра Катрин да успокои момчето. Уморена е. Не се чувства много добре. Ще ѝ мине като на кутре, ще видиш.
И това: момиче на твоята възраст. Възможно ли беше? Всички сестри се оплакваха от „тегобата“, както го наричаха. Всеобща шега беше, че животът в толкова малко пространство, където всички бяха в цикъл по едно и също време, превръщаше една седмица на всеки четири в кошмар от кървави превръзки и избухливост. В продължение на сто години Ейми беше живяла в пълно неведение за основни житейски факти, дори сега не можеше да каже, че напълно разбира явлението, но схващаше същината му. Кървиш, не много, но все пак и това ти създава неудобства, продължава известен брой дни. Известно време Ейми беше обмисляла перспективата с ужас, но с времето чувството отстъпи място на жесток, почти биологичен копнеж и страх, че нищо такова няма да се случи с нея, че вратата на принадлежността към човечеството завинаги ще си остане затворена и тя щеше да остане да живее в детско тяло.
Провери: не, не кървеше. Ако сестра Катрин имаше право, колко време щеше да мине, преди да започне? Искаше ѝ се да беше имала възможност да разпита по-подробно сестра Катрин. Колко кръв ще има, колко болка, колко по-различно ще се чувства? Макар че в нейния случай, разсъждаваше Ейми, нищо няма да е съвсем същото. Може би щеше да е по-лошо, може би по-добре, може би изобщо няма да се случи.
Щеше да е хубаво да бъде жена. Да се види отразена в нечии други очи. Тялото ѝ да познае онова, което сърцето ѝ вече знаеше.
Драскане и мяукане прекъснаха размишленията ѝ. Естествено, Мишелов щеше да дойде да я провери. Старият сив котарак тръгна полека по дължината на леглото ѝ. Жалка гледка беше — очите закрити от катаракти, сплъстена и мърлява козина, провлачил опашка от старост.
— Дойде да ме видиш? Така ли, момче? Ела тук.
Ейми го вдигна от пода, облегна се на леглото и го подпря на гърдите си. Прокара ръце по козината му, той отвърна с леко блъсване на главата си във врата ѝ. Слънцето грее, ти защо си в леглото? Направи три кръгчета, преди да легне на гърдите ѝ и високо да замърка. Всичко е наред. Ти поспи. Аз ще се оправя.
Ейми затвори очи.
Нощ. Ейми беше навън.
Как се беше озовала навън?
Все още беше с нощницата си. Краката ѝ бяха боси и влажни от росата. Не знаеше колко е часът, но май беше късно. Сънуваше ли? Но ако все още спеше, защо чувстваше всичко така истинско? Огледа къде се намира. Близо до язовира, срещу течението. Въздухът беше студен и влажен. Почувства стаена тревога, като че се е събудила от сън, в който са я преследвали. Защо беше тук? Дали не е ходила насън?
Нещо я перна по крака и я стресна. Сведе поглед и видя Мишелов, който я гледаше със забулените си очи. Котаракът започна високо да мяука, после тръгна към язовира, спря след няколко крачки и отново я погледна.
Ясно беше какво иска, Ейми го последва. Старият котарак я водеше към малка бетонна постройка в основата на язовира. Нещо механично? Мишелов стоеше на вратата и мяукаше.
Тя отвори вратата и влезе. Вътре беше пълен мрак, как щеше да намери пътя? Опипом затърси по стената, искаше да намери ключа. Ето го. Редица от светлини присветнаха и оживяха. В центъра на малката стая имаше метален парапет и вито стълбище. Мишелов стоеше на най-горното стъпало. Той се обърна и я погледна, нададе още едно настойчиво мяукане и заслиза.
Стълбите се виеха надолу. В дъното тя отново се озова в мрак. Ново търсене опипом за ключ за осветлението — тогава видя къде се намира. Широка тръба, която водеше само в една посока, напред. Мишелов беше далеч навътре, хвърляше издължени сенки по стените. Неспокойството му беше заразително, въвличаше я все по-надълбоко и надълбоко в подземния свят. Стигнаха до втори капак, затворен с пръстен. На пода имаше парче тръба. Ейми го пъхна между спиците и завъртя. Вратата се отвори и откри стълба. Тя се обърна да се допита до Мишелов, който срещна погледа ѝ със сдържано изражение.