Страхувам се, че аз оставам, благодаря. Продължаваш нататък сама.
Тя слезе. Нещо я чакаше на дъното. Почувства присъствие, дълбоко в костите си. Нещо ужасно, тъжно и пълно с копнеж. Краката ѝ докоснаха дъното. Нова шахта, по-широка от първата. Водата се процежда по пода. В другия край видя кръг от светлина. Сега разбра къде е: в една от тръбите на преливника. Виждаше лунната светлина. Тръгна към притуленото ѝ сияние, точно когато някаква сянка мина пред нея. Не беше сянка: силует.
Тя разбра.
Ейми, Ейми, дъще.
Той посегна към нея през прътите: дълга, извита лапа, удължени хищнически пръсти, завършващи с извити нокти. Когато дланите им се докоснаха, пръстите му отначало се извиха и обхванаха нейните. Тя не почувства страх, само все по-силно обземащо я просветление. Погледът ѝ се замъгли от сълзи.
Ейми, помня. Всичко помня.
Ръцете им се притиснаха здраво. Усещането от докосването му стигна до всяка нейна частица, окъпа я с топлината си — топлината на любовта, на дома. Тя казваше: Винаги ще съм тук. Аз ще те пазя.
Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Не плачи сега.
Мощен хлип я разтърси, заля я емоция. Щастлива беше, тъжна беше, чувстваше тежестта на живота си.
— Какво става с мен? Защо се чувствам така? Моля те, кажи ми.
Лицето му беше безизразно, защото нямаше такова, всичко, което чувстваше, беше в погледа му.
Всичките ти въпроси ще получат отговор. Той те чака в кораба. Ще ти покажа пътя, когато му дойде времето.
— Кога? Кога ще дойде?
Но Ейми разбра отговора, преди да чуе думите.
Скоро, каза Улгаст. Много, много скоро.
V
Пътят на нефта
Двайсет и девет
Нефтена рафинерия
Фрийпорт, Тексас
Майкъл Фишър, първокласен инженер-химик — Майкъл Умният, Мостът между световете — се надигна от дълбок, лишен от сънища сън с непогрешимото усещане, че някой го чука.
Отвори очи. Лор го беше възседнала. Гърбът ѝ беше извит, челото ѝ лъщеше от блестящи капчици пот, предизвикани от разгорещения секс. Рояци, помисли си той, не го ли бяха направили току-що? Не го ли правеха всъщност почти непрекъснато? Ненаситно, разгорещено, във всяка поза, която позволяваше човешката физиология в кабинката за спане с приблизителните размери на ковчег?
— Добро утро — обяви тя ухилена. — Надявам се, нямаш против, че започнах без теб.
Така да бъде, помисли си Майкъл. Със сигурност има и по-лоши начини да започнеш деня. По пламналото ѝ лице Майкъл разбра, че Лор доста е напреднала, а като се замислеше — и той не изоставаше много. Тя беше започнала да полюлява бедра, тежестта на половият ѝ орган настъпваше срещу него като вълни към бряг. Вълните идваха и се оттегляха.
— Не толкова бързо, господине.
— За Бога, спрете? — ревна глас над тях.
— Млъкни, Цепс — отвърна Лор. — Работя.
— Вдигнах го заради тебе! Гадост!
На Майкъл му се струваше, че разговорът се води на някаква отдалечена орбита. След като всички бяха натъпкани един до друг и ги деляха само тънки завеси за уединение, човек се научаваше да изключва присъствието на другите. Но чувството не беше само това. Дори когато сетивата му се отнесоха към физическото усещане, нещо в секса, в хипнотичния му ритъм го разполови. Като че разумът се носеше три стъпки над тялото, оглеждаше се по пътя си през пейзаж от различни тревоги, тъги, емоционално неутрални картини, които изникваха пред него като мехурчета от разширяващ се газ във врящ съд. Разлагащ се уплътнител, който трябваше да бъде сменен. Доставка по график на нов суров петрол от депото. Спомени от Колонията, за която иначе никога не мислеше. Над него Лор продължаваше пътуването си, докато Майкъл се носеше по течението на мисловната си изневяра и се опитваше да хармонизира действията си с нейните. Изглежда, поне това можеше да направи.
Накрая успя. Нарастващата страст на Лор спечели. Когато дръпнаха завесата, Цепс вече беше излязъл. Часовникът над капака показваше шест и половина сутринта.