— Мамка му.
Майкъл стъпи на пода и навлече комбинезона си. Зад него Лор уви ръце около гърдите му.
— Остани. Ще направя така, че да си заслужава закъснението.
— Първа смяна съм. Карловиц ще ми изръфа задника за закуска! — Натъпка крака в ботушите си и се извърна да я целуне: вкус на сол, секс и нещо съвсем нейно си. Майкъл не би казал, че между тях има точно любов. Сексът беше начин времето да минава, но с месеците връзката им се беше развила, малко по малко, в нещо повече от навик.
— Пак ли се размисли?
— Кой, аз ли?
— Не лъжи — Тонът ѝ не беше огорчен, по-скоро коригиращ. — Да знаеш, че един ден ще изчукам навън всичките ти кахъри. — Тя въздъхна и отпусна хватката си. — Добре. Върви.
Майкъл стана от тясното легло, взе каската и ръкавиците от гредата.
— Ще те видя ли по-късно?
Тя вече беше легнала.
— Със сигурност.
Когато Майкъл излезе от бараките, слънцето се издигаше над Залива и от него повърхността му блестеше като лист кован метал. Може и да беше първата седмица на октомври, но жегата набираше сила, както винаги океанският въздух беше тръпчив от солта и вонята на сяра от горящия бутан. Стомахът му къркореше — храната щеше да почака — той тръгна забързано през комплекса, подмина магазина и залата за упражнения, бараките на Вътрешна сигурност и се насочи към покритото метално хале, където работниците от първа смяна се бяха събрали. Карловиц, главният инженер, разпределяше задачите от списъка. Стрелна със студен поглед Майкъл.
— Да не би да прекъсваме разкрасяващия ви сън, Фишър? Грешката е наша.
— Добре — Майкъл вдигаше ципа на комбинезона си. — Съжалявам.
— Има да съжалявате. Ще подпалвате Бомбата. Цепс ще ви е помощник. Помъчете се да не взривите екипа.
Дестилационна кула №1, известна като Бомбата — най-старото съоръжение, ръждясалата ѝ грамада се държеше заедно благодарение на накъсани заварки, тел и молитви. Всички твърдяха, че е само въпрос на време или да бъде извадена от употреба, или да изстреля някой добре опечен екип на половината път до Марс.
— Благодаря, шефе. Много си готин.
— За теб винаги — погледът на Карловиц обходи групата. — Добре. Седем дни, докато натоварим кораба. Искам танкерите да са пълни, народе. А, Фишър, задръж малко. Искам да си поговоря с теб.
Екипите се пръснаха по кулите си. Майкъл последва Карловиц в халето. Сега какво, Иисусе? Закъснял беше не повече от две минути, надали си струваше да го строяват.
— Виж, Дан, съжалявам за тази сутрин…
Карловиц го прекъсна.
— Забрави, искам да говорим за друго. — Подръпна нагоре панталоните си и сниши грамадата си в стола зад бюрото. Карловиц беше тежък в истинския смисъл на думата, не беше дебел, ами едър във всяко отношение — мъж с тегло и тежест. На стената над главата му имаше закачени дузини листове хартия — диаграми, работни потоци, графици за доставки. — Така или иначе, щях да те пратя на Бомбата. Двамата с Цепс сте най-добрите, с които разполагам, за работа в напечено положение. Приеми го като комплимент, че ви разпределям на оная разнебитена стара съборетина. Да можех да избирам, отдавна да е куп старо желязо.
Майкъл не се съмняваше, че е така; от друга страна, знаеше стратегически да преценява похвалата, когато я чуеше.
— Е?
— Ами това.
Карловиц измъкна лист от бюрото си. Очите на Майкъл бързо намериха подписа на дъното: Виктория Санчес, президент. Република Тексас. Без да се бави, прегледа трите кратки абзаца на писмото. Ами, помисли си той.
— Имаш ли представа за какво е?
— Защо мислиш, че мога да имам?
— Ти си бил последният началник на екип за разтоварване. Може би си уловил вятъра на нещо, докато сте били там. Приказки около депото, увеличен брой военни, които се навъртат наоколо.
— Нищо тревожно — сви рамене Майкъл. — Говори ли със Старк? Може би той знае.
Старк беше офицерът по сигурността на рафинерията. Гръмогласен и със страшна слабост към смученето, но като цяло предизвикваше уважение сред работниците в рафинерията и Вътрешната сигурност, ако не за друго, то заради сърцатостта му на масата за покер. Вещината му в картите беше струвала на Майкъл голяма пачка, не че кесията беше голяма загуба — зад оградите на рафинерията нямаше за какво да се харчат парите.
— Не още. Това обаче няма да му допадне — Карловиц наблюдаваше Майкъл: — Вие не сте ли приятели? Цялата онази история с Калифорния.
— Познавам го, така е.
— Значи може и да туриш малко смазка на работата. Действай като, знам ли и аз, неофициална връзка между Вътрешна сигурност и военните.