Двамата лежаха свити на леглото на Майкъл. Въпреки всички усилия на Лор умът му не можа да се отърси от случилото се през деня. Пред очите му непрекъснато беше изражението на Ед в халето, сякаш са го изпратили на бесилката.
— Как така късмет е извадил?
— Ами че си бил там. Онова, което си направил.
— Нищо не съм направил.
— Напротив. Можел е да умре. Откъде знаеш как да даваш първа помощ?
У него припламна споменът за миналото, вълна от болка.
— Сестра ми ме научи — каза Майкъл. — Тя беше медицинска сестра.
Трийсет
Градът
Кървил, Тексас
Пристигнаха в дъжда. Първо се показаха полетата, прогизнали от влага, въздухът беше наситен с мирис на пръст. После се заизкачваха, за да излязат от долината, и стените на града се издигнаха с осемте си етажа на фона на кафявите хълмове на Тексас. При градските врати се озоваха на опашка — коли, тежки машини, пикапи на Вътрешната, претъпкани с хора, облечени в дебели якета. Питър изскочи от камиона, попита шофьора дали може да си остави багажа в бараките и показа заповедите на пазача при входния тунел за пешеходци, който му махна да минава.
— Добре дошли у дома, сър.
След шестнайсет месеца из териториите сетивата на Питър бяха на мига връхлетени от простора и преливащата очовеченост на мястото. В града беше прекарал малко време, недостатъчно, за да привикне с клаустрофобичната гъстота на звуците, ароматите и постоянно сменящите се лица. Населението на Колонията никога не беше надвишавало триста души, а тук имаше над четирийсет хиляди.
Питър тръгна към управлението, за да си получи заплатата. Така и не свикна съвсем с идеята за парите. „Равен дял“, главната икономическа единица в Колонията, му се беше виждала много разумна. Човек има своя дял и го използва, както намери за добре, но той беше толкова, колкото и на останалите — нито повече, нито по-малко. Как биха могли тези покрити с мастило късове хартия — наричаха ги остини, на името на мъжа, чийто образ с високо, издадено чело, орлов нос и озадачаващо облекло красеше всяка банкнота — всъщност да съответстват на стойността на работата на човек?
Цивилният служител извади кесията от касата, тропна банкнотите на тезгяха и промуши към него бележник с подложка през решетката, всичко за едно мигване на окото.
— Подпишете тук.
Питър усещаше непривичното присъствие на парите, тлъста пачка, в джоба си. Когато отново излезе в просветляващия следобед, вече правеше сметка как да се отърве от тях. Оставаха шест часа до вечерния час — достатъчно време, за да посети както сиропиталището, така и затвора, преди да се яви в бараките. Разполагаше само със следобеда. Превозът за рафинерията тръгваше точно в шест.
Гриър беше първи, така Питър нямаше да разочарова Кейлъб, като си тръгне преди сирената. Затворът се намираше в стара сграда на тъмница. Подписа на гишето — в Кървил човек все нещо подписваше, друга странност — и извади ножа и оръжието си. Тъкмо понечи да влезе, когато пазачът го спря.
— Трябва да ви обискирам, лейтенант.
Като член на Експедиционния, Питър беше привикнал на определено автоматично засвидетелствано му уважение, каквото със сигурност му дължеше младши офицер от Вътрешната, сигурно едва вчера навършил двайсет.
— Необходимо ли е?
— Не аз определям правилата, сър.
Питър се подразни, но нямаше време да спори.
— Тогава приключвайте бързо.
Стражът прокара ръце нагоре-надолу по ръцете и краката на Питър, след това извади тежка връзка ключове и го въведе в място за чакане, дълъг коридор с тежки стоманени врати. Въздухът беше спарен и миришеше на хора. Стигнаха до килия, отбелязана с номер 62.
— Странно — отбеляза пазачът, — почти три години Гриър нямаше никакви посетители, а сега двама само за месец.
— Кой друг го е посетил?
— Не бях аз дежурен. Трябва него да попитате.
Пазачът намери точния ключ, пъхна го в ключалката и отвори вратата, чиито панти изскърцаха. Гриър, бос, облечен само с панталони от грубо платно, пристегнати в кръста, седеше на ръба на леглото си. Широката му гръд блестеше от капчици пот, ръцете спокойно стояха свити в скута му. Останалото от сребристобялата му коса се стелеше по раменете, дългата му брада — брада на пророк, на скиталец из пустошта — стигаше до половината на лицето. От него се излъчваше дълбоко спокойствие. Впечатлението, което внушаваше, беше на овладяност, като че беше свел ума и тялото си до тяхната същина. За един неудобен момент не даде знак, че осъзнава присъствието на двете фигури на прага, което накара Питър да се чуди дали уединението не е увредило мозъка му. Но тогава вдигна очи и лицето му просветна.