— Питър. Ето те и теб.
— Майор Гриър. Радвам се да ви видя.
Гриър се разсмя иронично, гласът му дрезгавееше от дългото мълчание.
— Отдавна никой не ме е наричал така. Сега съм Лушъс. Или шейсет и втори, ако предпочиташ. Повечето така ме наричат — Гриър се обърна към пазача. — Дай ни пет минути, Сандърс?
— Не бива да оставям насаме никого при затворник.
Питър го изгледа студено.
— Мисля, че мога да се погрижа и сам за себе си, синко.
Миг на колебание, след това пазачът отстъпи.
— Ами понеже става дума за вас, сър, предполагам, че десет минути са в реда на нещата. След това свършва смяната ми. Не искам да си навличам проблеми.
Питър се намръщи.
— Познаваме ли се?
— Видях името ви, като го написахте. Всички знаят кой сте. Вие сте мъжът от Калифорния. Тази история е като легенда — всичките му преструвки за авторитет се бяха изпарили, изведнъж се превърна в заслепено от звездата хлапе със сияещо от възхищение лице. — Как беше? Да извървите целия път, искам да кажа.
Питър не знаеше какво точно трябва да отговори.
— Дълъг път бихме.
— Не знам как сте успели. Аз щях да си изгубя ума от страх.
— Повярвай ми — увери го Питър, — през повечето време беше точно така.
Сандърс ги остави насаме. Питър взе единствения в помещението стол, обкрачи го с облегалката към Гриър и седна срещу него.
— Май доста впечатли нашето момче. Казах ти, че тази история трудно ще си остане в тайна.
— Все още е странно, като го чувам — рече Питър. — Как си?
Гриър сви рамене.
— Справям се. Ами ти? Изглеждаш добре, Питър. Униформата ти отива.
— Лиш ти праща поздрави. Тя стана капитан.
Гриър кимна сдържано.
— Забележително момиче е нашата Лиш. Родена е за велики дела, бих казал. И как върви войната? И да питам ли изобщо?
— Не много добре. Нула на три сме. Историята с Мартинез беше катастрофа. Сега, изглежда, Командването има някакви съображения.
— Открай време най ги е бивало в тях. Не се притеснявай, вятърът ще се обърне. На място като това тук се учиш на търпение.
— Без теб не е същото. Не мога да спра да мисля, че ако беше там, щеше да е друго.
— Много се съмнявам. Това винаги е било твоето представление. Разбрах го в мига, в който те срещнах. Когато висеше с главата надолу в мрежата, нали?
Питър се разсмя на спомена.
— Майкъл повърна върху всички ни.
— Точно така, сега си спомних. Как е той? Не е хлапето, което знам от старите времена, предполагам. Винаги за всички имаше отговор.
— Съмнявам се, че се е променил много. Утре ще разбера дали е така. Пращат ме в рафинерията.
Гриър се намръщи.
— Защо там?
— Някаква нова инициатива за обезопасяване на Пътя на нефта.
— Вътрешна сигурност ще останат възхитени. Мен да питаш, ще имаш доста работа с този жребий. — Плесна с ръце по коленете си, за да смени темата. — Ами Холис, за него какво си чул?
— Нищо хубаво. Тежко понесе смъртта на Сара. Разправят, че бил в контрабандата.
Известно време Гриър размишлява върху новината.
— Като цяло не мога да кажа, че го обвинявам. Може да ти прозвучи странно, но познавам Холис, а и при онези обстоятелства и други биха поели по същия път. Предполагам, рано или късно, ще се оправи. Носи добра глава на раменете си.
— Ами ти? Скоро излизаш. Ако искаш, мога да се застъпя за теб пред Командването. Може би ще ти позволят отново да влезеш в армията.
Гриър поклати глава.
— Опасявам се, че тези дни за мен приключиха, Питър. Не забравяй, че съм дезертьор. Пресечеш ли веднъж тази линия, няма връщане.
— Какво ще правиш?
Гриър се усмихна мистериозно.
— Предполагам, нещо ще изникне. Винаги изниква.
Известно време говориха за другите, новините, истории от миналото. Топлина и задоволство изпълниха Питър от това, че е с Гриър, но изпита и чувство на загуба. Майорът се беше появил в живота му точно когато Питър се нуждаеше от него. Именно стабилното присъствие на Гриър му беше дало сили да продължи напред в дните, когато решимостта му отслабваше. Това беше дълг, който Питър никога нямаше да може да изплати напълно: дългът на дадения кураж. Питър чувстваше, че затворничеството на Гриър го е променило. Той все още беше същият човек, но у него имаше нещо по-дълбоко, в него течеше река от вътрешно спокойствие. Като че извличаше сила от уединението си.
В края на десетте минути Питър разказа на майора за пещерата, странният мъж Игнасио и теорията на Алиша за това, кой е бил. Още докато изговаряше думите, осъзна колко изсмукана от пръстите звучеше тази теория, но въпреки всичко чувстваше, че е правилна. Ако не друго, чувството му, че информацията е важна, с времето се беше засилила у него.