— Може и да има нещо в тази работа — съгласи се Гриър. — Казал е „Той ни изостави“, така ли?
— Това бяха думите му.
Гриър се умълча, поглаждаше дългата си брада.
— Въпросът е къде е отишъл Мартинез. Алиша дали има някаква представа?
— Нищо не ми е казвала.
— А ти какво мислиш?
— Според мен да открием Дванайсетте ще се окаже доста по-сложно, отколкото го бяхме замислили.
Той зачака, вперил поглед в лицето на Гриър. Когато майорът не отговори, рече:
— Предложението ми си остава. Наистина може да си ни от полза.
— Надценяваш ме, Питър. Винаги съм бил само част от събитията.
— Не и за мен. Алиша би казала същото. Всеки от нас би го казал.
— Приемам комплимента. Но той нищо не променя. Стореното си е сторено.
— Да си тук е все така неправилно.
Гриър сви рамене безгрижно.
— Може да е, а може и да не е. Повярвай ми, блъскал съм си главата достатъчно по темата. Експедиционният беше целият ми живот и ми липсва. Но направих онова, което смятах за правилно в онзи момент. В крайна сметка само така човек трябва да измерва живота си, и то е предостатъчно — присви очи към Питър, — пък и не е нещо, което трябва аз да ти казвам, нали?
Майорът беше съвършено прав.
— Предполагам, че не.
— Ти си добър войник, Питър. Винаги си бил такъв и не те излъгах за униформата. Наистина ти отива. Въпросът е дали ти ѝ подхождаш?
Въпросът не беше обвинителен, дори напротив.
— Има дни, в които се чудя върху това — призна Питър.
— Всички го правим. Армията е това, което е. И до клозета стигаш трудно, без да попълниш формуляр в три екземпляра. Но в твоя случай бих казал, че въпросът е с по-дълбок подтекст. Мъжът, когото срещнах да виси надолу с главата в онази мрежа — той следваше само своите собствени заповеди. Не вярвам дори да е бил наясно как се следват чужди. Ето те сега тук, пет години по-късно, как ме информираш, че Командването иска да изостави лова. Кажи ми, имат ли право да го направят?
— Не, разбира се.
— А можеш ли да ги накараш да го проумеят? Да ги накараш да променят решението си?
— Аз съм само младши офицер. Няма да се вслушат в думите ми.
Гриър кимна.
— Съгласен съм. Ето ни къде сме.
Последва мълчание. След което Гриър рече:
— Може би има нещо, което ще ти е от полза. Помниш ли какво ти казах онази нощ в Аризона?
— Много нощи имаше, Лушъс. Много неща се казаха.
— Така беше. Но тази е особена, не съм сигурен къде точно се намирахме. На два дни път от Стопанството във всеки случай. Подслонили се бяхме под един мост. Навсякъде имаше чудати скали. Помня това, защото светлината ги обля на залез, сякаш бяха осветени отвътре. Двамата се разговорихме. Това беше нощта, в която те попитах какво възнамеряваш да правиш с ампулите, които ти даде Лейси.
Спомняше си. Червените скали, дълбоката тишина на околността, с лекота вървящия разговор, докато двамата седяха до огъня. Споменът сякаш се беше носил из ума на Питър в продължение на пет години, без никога да изплува на повърхността до този момент.
— Помня.
Гриър кимна.
— Знам, че помниш. Нека ти кажа, че предложението ти доброволно да си инжектираш вируса, без никакво колебание, е най-смелото нещо, което съм виждал, а съм виждал смели постъпки. Аз никога не бих се решил. И преди това изпитвах голямо уважение към теб, но след това… — замълча. — Онази нощ ти казах нещо. „Има някакъв смисъл във всичко случило се. Повече от случайност е.“ Наистина говорех на себе си тогава, опитвах се да облека в думи нещо, което не проумявах, но много размишлявах по този повод. Ти си открил Ейми, ти откри мен, Лейси, Бабкок, всичко, което се случи на онази планина. Събитията може и да ти се струват случайни, докато ги изживяваш, но когато погледнеш назад, какво виждаш? Върволица от случайности? Добрият стар късмет? Или нещо повече? Аз ще ти кажа какво виждам, Питър. Ясна пътека. Нещо повече. Истинска пътека. Какви са вероятностите тези неща да се случат от само себе си? Всяко събитие да попада на мястото си точно когато ни е потребно? Тук действа сила, нещо отвъд разбирането. Можеш да го наречеш, както си искаш. На нея не ѝ трябва име, защото тя знае твоето, приятелю. Та ти, значи, се чудиш какво правя по цял ден тук, ала отговорът е много прост. Чакам да видя какво ще се случи сега. Вярвам в Божия замисъл. — Той се усмихна загадъчно на Питър. Слоят пот по лицето и голите му гърди се увеличи, мускулестите му гърди придадоха остър мирис на въздуха в стаята. — Странно ли ти се струва да ме слушаш как говоря тези неща? — Отношението му стана по-леко. — Вероятно си мислиш: Горкият, съвсем сам в тая кутийка, сигурно се е смахнал. Няма да си първият.