На Питър му трябваха няколко мига, преди да отговори.
— Всъщност не. Мислех си колко много ми приличаш на един човек.
— На кого?
— Казваше се Леля.
Сега Гриър си спомни.
— Разбира се. Жената, която погребахме при завръщането в Колонията. Никога не си ми разказвал за нея и се чудех. Но не исках да любопитствам.
— Би могъл. Може да се каже, че бяхме близки, макар с Леля никога да не се знаеше точно. Половината време си мислех, че ме взима за друг човек. Наминавах да я видя как е. Тя също обичаше да говори за Бог.
— Така ли? — Гриър, изглежда, остана доволен. — И какво казваше?
Колко странно, помисли си Питър, да разказва за Леля в този момент. Също като историята на Гриър за нощта им в Аризона, споменът му за старата жена и времето, което бяха споделяли, изплува в ума му, сякаш всичко се е случило вчера. Свръхтоплата ѝ кухня, противният ѝ чай, точното, дори благоговейното подреждане на предметите в претъпканата ѝ къща, мебелите, книгите, картините и спомените, старите ѝ възлести крака — винаги беше боса, набръчканата ѝ беззъба уста и пухкавата, чорлава бяла коса, която сякаш се рееше във въздуха около главата ѝ, като да беше отделена. Както и самата Леля беше отделена от всички, живееше уединено в колибата си на края на поляната, сякаш обитаваше съвсем различно царство, джоб от натупани човешки спомени, извън времето. Сега, като размишляваше върху това, на Питър му хрумна, че вероятно то го е привличало към нея. В присъствието на Леля всекидневните бобри в живота им винаги изглеждаха по-леки.
— Същото в основни линии. Тя не беше човек, когото лесно ще проумееш. — В ума му изплуваха определени спомени. — Има едно нещо. Случи се в нощта, в която Ейми се появи пред вратите.
— О?
— Тя каза: „Бог, когото аз познавам, няма да ни остави без възможност.“
Гриър го наблюдаваше със съсредоточена настойчивост.
— На теб ти го каза.
Питър все още беше изненадан от това, колко ясен е споменът.
— По онова време си мислех, че това са си просто приказки, нали знаеш, на Леля.
Гриър разведри настроението с внезапно пробляснала усмивка.
— На мен ми се струва, че жената е знаела едно-друго. Съжалявам, че не съм се запознал с нея. Обзалагам се, че двамата щяхме да се разбираме прекрасно.
Питър се разсмя.
— И аз така си мисля, да знаеш.
— Значи може би е време да вярваш малко повече, Питър. Точно това ти казвам. Остави нещата да дойдат при теб.
— Като Мартинез, имаш предвид.
— Може би, а може би не. Няма начин да разбереш, преди да разбереш. Никога не съм те питал в какво вярваш, Питър, и няма да го направя. Всеки човек трябва сам да го реши за себе си. И не ме разбирай погрешно — аз също съм войник, или поне бях. Светът има нужда от своите войници и ще дойде денят, в който много малко ще е от значение. Ти ще си там за битката, приятелю, не се съмнявам. Но в този свят има повече, отколкото очите виждат. Не знам всички отговори, но това го знам със сигурност.
— Де да имах и аз твоята увереност.
Майорът сви рамене, за да отхвърли думите му.
— Ти просто се опитваш да намериш път, както правим и ние, останалите. Докато растях в сиропиталището, сестрите винаги ни учеха как вярващият е човек, който вярва в нещо, което не може да докаже. Съгласен съм с това, но то е само част от историята. Това е краят, не е средството. Преди сто години човечеството е било на път да се самоунищожи. Лесно ще е човек да си рече, че Бог много не ни харесва. Или че няма Бог, че няма никакво основание или причина да се вярва в него — и ние може просто да се предадем и да го обявим. Благодаря, планета Земя, радвам се, че те познавахме. Но ти не си такъв, Питър. За теб да изловиш Дванайсетте не е отговор. Това е въпрос. Някой грижа ли го е за това? Струва ли си да бъдем спасени? Какво би искал от мен Бог, ако има Бог? Най-голямата вяра е готовността на първо място да питаш, дори когато всички доказателства са против. Вярата не просто в Бог, ами у всички нас. Ти си в труден момент и предполагам, че ще останеш там още известно време. Но си на правилния път и той е твой.
И в този момент Питър разбра какво вижда. Гриър беше свободен, свободен човек. Стените на килията му за него не означаваха нищо. Животът му протичаше на съвсем друго място, свободен от всички физически връзки. Каква изненада само, да завижда на човек, чийто цял живот протича в затворническа килия, не по-голяма от по-широк клозет.