Той се отдръпна. Усетил го беше в докосването ѝ: у нея имаше нещо ново. Отдавна го нямаше безмълвното, травматизирано бездомно дете със сплъстена коса и взети откъдето падне дрехи. Напредването на възрастта ѝ изглежда се случваше на пресекулки, не ставаше дума толкова за физическо израстване, колкото за задълбочаване на самообладанието, сякаш тя влизаше във владение на собствения си живот. И вечният парадокс: личността пред него, въпреки че във всяко отношение на външен вид беше на младо момиче, всъщност беше най-старото човешко същество на земята. Дългото отсъствие на Питър, цяла епоха за Кейлъб, за Ейми се равняваше на мигване на окото.
— Колко ще останеш? — не отклони очи от лицето му.
— Само тази нощ. Утре заминавам.
— Ейми — извика я една от сестрите до печката, — готова ли е тази супа? Отвън врявата се засилва.
Ейми припряно отвърна през рамо:
— Секунда само — след това се обърна с още по-широка усмивка към Питър: — Оказва се, че не съм много лоша готвачка. Запази ми място — бързо стисна ръката му. — Наистина е хубаво да те видя.
Питър се запъти към трапезарията, където децата бяха насядали около дълги маси, подредени по възраст. Шумът в стаята беше силен, свободно лееща се енергия от тела и гласове като данданията в огромна машина. Настани се на края на пейката до Кейлъб, точно когато сестра Пег се появи в стаята и плесна с ръце.
Ефектът беше мълниеносен: тишина обгърна стаята. Децата се уловиха за ръце и сведоха глави. Питър се оказа уловен в кръга, Кейлъб от една страна, от другата — момиченце с кестенява коса, което седеше срещу него.
— Отче, който си на Небесата — напевно започна жената със затворени очи, — благодарим ти за храната и затова че сме заедно, за благословията на твоите любов и грижа, с които в милостта си ни даряваш. Благодарим ти за изобилието на земята и небесата отгоре, за закрилата ти, докато не се преселим в другия живот. Накрая ти благодарим за присъствието на нашия скъп гост, един от смелите ни бойци, пропътувал, изпълнен с опасности път, за да бъде с нас тази вечер. Отправяме към теб молитви да закриляш него и приятелите му и да ги пазиш от опасности в пътуването им. Амин.
Хор от гласове:
— Амин!
Питър се почувства искрено трогнат. Значи в крайна сметка сестра Пег не беше много сърдита от присъствието му. Появи се храната: големи тенджери със супа, хляб, нарязан на дебели филии, от които се вдигаше пара, кани с вода и мляко. В началото на всяка маса една от сестрите разливаше супата в купи и ги подаваше по редовете, каните също обикаляха. Ейми се настани на мястото до Питър.
— Кажи ми какво мислиш за супата — рече тя.
Вкусна беше, от месеци не беше ял по-вкусно. Хлябът, мек и топъл в устата му, почти го накара да простене. Овладя желанието да поиска допълнително, като реши, че ще е проява на грубост, но щом опразни купата си, една от сестрите се появи с друга и я постави пред него.
— Не ни се случва често да имаме гости — обясни тя с порозовяло от притеснение лице и припряно се отдалечи.
Говориха за сиропиталището и задълженията на Ейми — кухнята, но също да учи най-малките да четат и по нейните думи „всичко останало, което трябва да се свърши“ — и новините на Питър от другите, въпреки че обмениха тези новини с общи приказки. Чак след като децата си легнеха, двамата щяха да могат да поговорят искрено. До него Кейлъб разпалено разговаряше с друго момче, а Питър можеше само едва-едва да следи разговора им, нещо за коне, кралици и пешки. Когато приятелчето му стана от масата, Питър попита Кейлъб за какво е ставало дума.
— За шах.
Питър не разбра.
Кейлъб изви очи.
— Не, шах. Това е игра. Ако искаш, мога да те науча.
Питър погледна към Ейми, която се смееше.
— Ще изгубиш — предупреди го тя.
След вечеря и раздигането на съдовете тримата отидоха в общата стая, където Кейлъб постави дъската и обясни имената на множеството фигури и правилата, по които се движеха. Докато стигне до конете, главата на Питър се въртеше.
— Ти наистина ли помниш всичко това в главата си? За колко време се научи?
Той се сгуши невинно.
— За малко. Хич не е сложно.
— Не звучи така — той се обърна към Ейми, която се усмихваше лукаво.
— Не гледай мен — възрази тя. — Действаш сам.
Кейлъб махна с ръка към дъската.
— Ти местиш пръв.
Битката започна. Питър беше решил да го кара по-полека с момчето — в крайна сметка това беше детска игра и със сигурност бързо щеше да я усвои — но веднага откри колко много е подценил младия си противник. Кейлъб, изглежда, предвиждаше всяка своя тактика, отговаряше, без да се колебае, движенията му бяха решителни и уверени. В нарастващото си отчаяние Питър реши да атакува, използва коня да вземе един от офицерите на Кейлъб.