Много бързо времето изтече и той трябваше да си тръгва. Ейми го съпроводи до входа, където Питър извади пачката банкноти от джоба си и ѝ ги подаде.
— Дай ги на сестра Пег, става ли?
Ейми кимна без коментар и мушна кесията в джоба на полата си. Отново го придърпа в прегръдка, този път по-ожесточена.
— Наистина ми липсваше. — Гласът ѝ прозвуча нежно до гърдите му. — Пази се, разбра ли? Обещай ми да се пазиш.
В настояването ѝ имаше нещо притеснено, почти финално, някаква тъга в раздялата им. Какво не му казваше? Имаше и друго: от тялото ѝ се носеше трескава топлина. Почувства я дори през тежкия плат на униформата си.
— Не бива да се притесняваш за мен. Аз ще съм добре.
— Сериозно говоря, Питър. Ако нещо се случи, не бих могла… — Гласът ѝ потрепери, понесен от течението на скрити ветрове. — Няма да мога и това е.
Сега вече беше сигурен: Ейми криеше нещо от него. Питър огледа лицето ѝ, за да разбере какво е. На челото ѝ блестеше тънък слой от пот.
— Добре ли си?
Улови ръката му в своята и вдигна ръцете им загрижено, притисна дланта си в неговата, така че възглавничките на пръстите им се допряха. Жестът едновременно беше жест на единение и на разделяне, връзка и раздяла.
— Помниш ли, когато те целунах?
Никога не бяха говорили за това — бързата ѝ, лека като клъвване от птичка целувка в мола, виралите тичаха към тях. Много неща се бяха случили, но Питър не беше я забравил. Как би могъл?
— Винаги съм се чудел за нея — призна той.
Вдигнатите им ръце сякаш се рееха в изпълненото с мрак място между двамата. Ейми ги изучаваше с поглед. Май се опитваше да разгадае загадката, която самата създаде.
— Толкова дълго бях сама. Не мога да го опиша. А изведнъж ти се появи. Не можех да повярвам — внезапно сякаш излезе от транс, издърпа ръката си, лицето ѝ поаленя. — Това е всичко. Най-добре да вървиш, ще закъснееш.
Не му се искаше. Като целувката, усещането от ръката ѝ, изглежда, притежаваше уникална сила, промъкваща се в сетивата му, сякаш се беше настанила във върховете на пръстите му. Искаше да каже още нещо, но не откриваше думите и моментът отлетя.
— Сигурна ли си, че си добре?
На лицето ѝ се появи усмивка.
— Не съм била по-добре.
Тя наистина изглежда болна, помисли си той.
— Ще се върна след десет дни.
Ейми нищо не каза.
— Тогава ще те видя, нали?
Той се почуди защо я пита.
— Разбира се, Питър. Къде бих могла да отида?
След като Питър си тръгна, Ейми се запъти към жилището на сестрите, по-малък вариант на спалните, където спяха децата. Останалите сестри спяха, няколко от по-възрастните тихо похъркваха. Тя съблече туниката си и се наведе над леглото.
По някое време по-късно се събуди сепнато. Тялото ѝ беше потънало в студена пот, от която нощницата ѝ беше прогизнала. Неспокойството от лошите сънища все още я владееше.
Ейми, помогни ми.
Тя застина.
Той чака теб, Ейми. В кораба.
— Татко?
Иди при него… иди при него… иди при него…
Тя се изправи, изпълнена с внезапна целеустременост. Дошъл беше моментът.
Но оставаше едно задължение, една последна задача да бъде изпълнена в тези изтичащи дни от живота, който беше обичала, макар ѝ да бе продължил кратко. По смълчаните коридори тихо стигна до общата стая. Завари Мишелов там, където го беше оставила да почива на дивана. От очите му струеше изтощение, крайниците му бяха отпуснати, едва вдигаше глава.
Моля те, говореха очите му. Боли ме. Прекалено дълго продължи всичко.
Тя внимателно го вдигна на гърдите си. Прокара ръка по гърба му, обърна го така, че да гледа към прозореца с гледка към звездната нощ.
— Виждаш ли този красив свят. Мишелов? — промърмори тя близо до ухото му. — Виждаш ли красивите звезди?
Толкова е… красиво.
Вратът му се счупи с изпукване, тялото му се отпусна в ръцете ѝ. Ейми постоя няколко минути така, докато присъствието му изчезне, галеше козината му, целуваше главата и муцунката му. Довиждане, Мишелов. Бог да те пази. Децата те обичат, завинаги ще останеш с тях. После го изнесе навън до градинския навес, за да намери лопата.
Трийсет и едно
— Ще погледнете ли да видите какво довя вятърът?
Омазан с масло мъж беше упътил Питър към столовата, където завари Майкъл заедно с дузина други мъже и жени, хванали с мръсните си ръце вилици, да гребат боб от чинии и да пълнят уста. Майкъл скокна от пейката и го тупна по рамото.