Майкъл каза, че има да покаже изненада на Питър. От оръжейната Майкъл взе пушка, после отидоха до паркинга за пикап. Майкъл постави пушката на стойка на пода в кабината и каза на Питър да се качва.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Излязоха от комплекса, завиха на юг по напукан черен път, който вървеше успоредно на крайбрежието. През отворените прозорци на колата навлизаше солен въздух и намаляваше остротата на жегата. Питър беше виждал Залива само два пъти, древната му широта неизменно караше дъха му да секне. По-хипнотични бяха вълните, огромни валяци, които набираха ръст и сила, докато наближаваха и падаха в свод от кафява пяна към ръба на водата. Не можеше да откъсне поглед от тях. Питър знаеше, че може да седи на плажа с часове и просто да наблюдава вълните.
Плажните ивици бяха чисти, докато другите все още носеха следите от голяма катастрофа: планини от ръждясал метал, огънат в най-невероятни форми, заседнали на брега кораби във всевъзможни размери, с избелели корпуси, издълбани, дори с оголени греди, килнати в пясъка като изложени на показ гръдни кошове, хребети от неразпознаваеми отломки, изхвърлени на брега от прилива.
— Ще останеш изненадан колко много неща все още се изхвърлят — рече Майкъл и махна през прозореца. — Много от тях идват по течението на Мисисипи, после криволичат по крайбрежието. Тежките предмети обикновено са заминали, но цялата пластмаса май е останала.
Майкъл зави и излезе от пътя, вече караше по ръба на водата. Питър се взираше през прозореца.
— Виждал ли си нещо по-голямо?
— Преди известно време. Миналата година течението докара баржа, все още натоварена с големи контейнери. Проклетията беше плавала цял век. Всички бяхме много въодушевени.
— Какво имаше в нея?
— Човешки скелети.
Стигнаха до заливче и завиха на запад, следваха линията на спокоен залив. Пред тях се издигаше малка бетонна постройка, кацнала на ръба на водата. Когато Майкъл спря колата, Питър видя, че сградата е само черупка, въпреки че на прозореца все още стоеше надпис с избелели букви „Специалитети от раци“.
— Добре, слушам те — рече Питър. — Каква е изненадата?
Приятелят му се усмихна пакостливо.
— Остави тук тоя убиец на пушеци — посочи към браунинга, пристегнат на колана на Питър. — Няма да ти трябва.
Учуден какво ли е намислил приятелят му, Питър остави оръжието в жабката, след това последва Майкъл до задната част на сградата. Малко пристанище от бетонни пристани, вероятно към девет метра дълги, които навлизаха във водата.
— Какво виждам?
— Лодка, много ясно.
Малка платноходка стоеше привързана към края на кея и леко се полюляваше на вълните.
— Как се сдоби с нея?
Лицето на Майкъл светна от гордост.
— Всъщност от много места. Корпусът открихме в гараж на около петнайсет километра навътре в сушата. Останалото събрахме оттук-оттам или сами го направихме.
— Ние ли?
— Лор и аз — той се прокашля, лицето му изведнъж поаленя. — Предполагам, очевидно е, че…
— Не ми дължиш обяснения, Майкъл.
— Само казвам, че не е така, както изглежда. Ами всъщност може и да е. Но не бих казал, че сме заедно. Лор е просто… ами, тя е такава.
Питър се улови, че изпитва перверзно удоволствие от объркването на приятеля си.
— Доста приятна ми се струва. А и очевидно те харесва.
— Ами да — сви рамене Майкъл. — „Приятна“ надали ще е първата дума, която сам бих избрал, ако ме разбираш. Правичката да ти кажа, рядко се разделям с нея.
Когато Майкъл се качи на борда, Питър изведнъж си даде сметка колко нищо и никаква беше наглед лодчицата.
— Какъв е проблемът? — попита Майкъл.
— Ние наистина ли ще плаваме на това нещо?
Майкъл се захвана усърдно да намотава въжетата и да ги поставя на дъното на корпуса.
— А ти защо си мислиш, че те докарах тук? Спри да се притесняваш и се качвай.
Питър предпазливо се приведе в кокпита. Корпусът необичайно се движеше под него и отговаряше на теглото му с бавно поклащане. Улови парапета, изпълнен с желание лодката да застане неподвижно.
— И наистина ли знаеш как се прави?
Приятелят му се изсмя под нос.
— Не се дръж като бебе. Помогни ми да вдигна платното.
Майкъл бързо мина през основните неща: корабно платно, рул, румпел, основно въже. Освободи въжето, отиде тромаво до румпела, направи нещо и накара платното рязко да се изпълни с въздух, изведнъж потеглиха, и то бързо. Отдалечаваха се от пристанището с удивителна скорост.