— Какво ще кажеш?
Питър притеснено гледаше стопяващата се крайбрежна линия.
— Свиквам.
— Помисли върху следното — подхвърли Майкъл, — за пръв път в живота си се намираш на място, където никакъв вирал не може да те убие.
— Не бях помислил за това.
— През следващите два часа ти, приятелю, не си на работа.
Поеха курс през залива. Докато навлизаха в по-дълбоки води, цветът се промени от мъхестозелено в наситено тъмносиньо, слънчевата светлина отскачаше от неравностите по водната повърхност. По време на плаването лодката стана по-стабилна под краката им и Питър започна да се отпуска, но ненапълно. Майкъл, изглежда, знаеше какво прави, само че океанът си оставаше океан.
— Колко си се отдалечавал с това нещо?
Майкъл погледна напред и косо към светлината.
— Трудно е да се каже. Пет мили.
— Ами бариерата?
Разпространено беше убеждението, че в началните дни на епидемията другите народи по света са се изолирали и с цел да засилят карантината на северноамериканския континент разположили мини по протежението на бреговата линия и бомбардирали всеки морски съд, който се опитвал да излезе в открито море.
— Ако я има, още не съм я открил — сви рамене Майкъл. — Донякъде си мисля, че е измишльотина, правичката да ти кажа.
Питър предпазливо наблюдаваше приятеля си.
— Не я търсиш, така ли?
Майкъл не отговори, по изражението му Питър позна, че е улучил.
— Това е лудост.
— Както и това, което ти правиш. А и ако съществува бариерата, колко мини биха могли все още да плуват? Сто години в океана ще унищожат всичко. Пък и всички отломки вече са ги взривили така или иначе.
— Безразсъдно е. Можеш да хвръкнеш във въздуха.
— Може. А може утре една от онези кули да ме изстреля в космоса. Стандартите за личната сигурност наоколо са доста занижени — сви рамене. — Но това е друга тема. Не вярвам, че проклетото нещо изобщо е съществувало на първо място. По цялото крайбрежие? Ако включиш Мексико и Канада, че това са четиристотин и две хиляди триста и четирийсет километра. Невъзможно.
— Ами ако грешиш?
— Тогава някой ден може, както казваш, да хвръкна във въздуха.
Питър остави темата. Много неща се бяха променили, но Майкъл си оставаше Майкъл, човек с ненаситна любознателност. Напускаха залива и навлизаха в открити води, бризът се беше усилил и мяташе бляскави вълни върху носа. Нещо в стомаха му се присви. Не беше от клатушканото на лодката. Навсякъде имаше толкова много вода.
— Може би този път поне трябва да се движиш малко по-близо до сушата.
Майкъл нагласи платното и улови по-здраво руля.
— Съвсем друга история е в открито море, Питър, казвам ти. Не мога да ти го опиша. Сякаш всички лоши неща изчезват. Наистина, трябва да го изпиташ сам.
— Трябва да се връщам. Да го оставим за друг път.
Майкъл го погледна и се засмя.
— Добре — рече той. — Друг път.
Трийсет и две
Алиша вървеше на север, навлизаше в откритите пространства. Тексаското плато: безкрайна равна земя, като огромно спокойно море, вятърът се носеше над прерийните треви, безкрайното небе над нея беше в есенна синева, окръжаващият хоризонт се нарушаваше тук-там от тополи, израснали покрай някоя река, орехи или върби с дълги клони, чиито меланхолични вейки се поклащаха покорно, когато тя минаваше. Дните бяха топли, но нощем температурите падаха и тревата натежаваше от роса. Използваше гориво от скривалищата по пътя си и успя да измине пътя за четири дни.
Пристигна в гарнизона „Киърни“ сутринта на 6 ноември. Завари точно каквото Командването предполагаше, че ще завари, когато конвоят с доставките не се завърна: нямаше жива душа, която да я посрещне. Гарнизонът беше отворен гроб. Ехото от предсмъртните викове на войниците сякаш се носеше във въздуха, заключено в бруленото от вятъра безмълвие. Алиша прекара два дни да товари разчленените останки на другарите си в каросерията на камиона, за да ги закара до избраното от нея място, ливада на края на Платото. Там ги положи в дълга редица, за да могат да бъдат заедно, заля ги с гориво и ги запали.
На следващата сутрин видя коня.
Животното стоеше от другата страна на барикадите. Дорест жребец, дългата му мъжествена шия се изви, за да попасе сред тежките треви на ръба на парадния плац — присъствието му беше необяснимо, като самотна оцеляла след торнадо къща. Стоеше на няколко метра. Алиша предпазливо се приближи към него с обърнати нагоре ръце. Животното беше готово да побегне, издуло ноздри, наострило уши, оглеждаше я с едно голямо око. Кое е това странно създание, казваше окото, какво е намислила? Алиша се приближи с още една стъпка, той все още не помръдваше. Тя почувства дивата природа, която кръстосваше кръвта му, експлозивната му животинска сила.