Денят започна ясен и чист. Алиша сложи очилата си и се протегна, носещата удоволствие енергия от нощната почивка обхвана крайниците ѝ. Шумът на реката се чуваше по-силно в утринния въздух. Беше оставила малко сухар за закуска. Отряза половината, даде останалото на Воин и продължи ездата.
Сега се намираха в Айова, пътуването им беше преполовено. Пейзажът се промени. Теренът се надигаше и хлътваше в глинести хълмове, които изникваха внезапно и бяха разделени от долини с равни дъна от богата черна почва. Ниски облаци се движеха от запад и отнемаха от светлината. Късно следобед Алиша забеляза движение по линията на хребетите. Вятърът довя мириса на животни. Воин също го долови. Тя застина и зачака източникът на мириса да се появи.
Ето го. Стадо елени изникна като неясни очертания на върха на хребета, общо дванайсет животни, сред тях огромен самец. Короната му от рога беше грамадна, като останало без листа през зимата дърво. Можеше да се приближи от долната страна. Чудно беше, че все още не са усетили присъствието ѝ. Върна пушката си в калъфа ѝ, взе арбалета и колчана със стрели и слезе от коня. Воин я изгледа внимателно.
— Стига, не ме гледай така. Момичето трябва да яде — потупа го по врата успокоително. — Никакво скитосване, разбра ли?
Заобиколи хребета от юг. Елените все още май не забелязваха присъствието ѝ. На колене и лакти тя се приближи нагоре по склона. Действаше бързо, но те бяха по-бързи, един изстрел от арбалета, може би два, само с толкова щеше да разполага. След дълги минути на търпеливо катерене стигна върха. Елените се бяха пръснали под формата на стрелка по билото. Самецът стоеше на дванайсет метра. Алиша, все още прилепена до земята, втъкна стрела в арбалета.
Повей на вятъра, вероятно. Миг на животинско осъзнаване. Елените хукнаха. Докато Алиша се изправи, те вече скачаха надолу по склона далеч от нея.
— Мамка му.
Тя остави арбалета на земята, измъкна нож и хукна след тях. Умът ѝ беше изцяло съсредоточен върху настоящата задача. Нищо не можеше да я отклони от нея. На петнайсет метра от върха земята изведнъж се спусна рязко и Алиша видя шанса си: съсредоточаване на линии, които умът ѝ улови напълно. Щом самецът се втурна по стръмния склон, тя вдигна ножа и скочи във въздуха.
Падна отгоре му като ястреб, замахна с ножа напред в дълга, извита дъга, за да го насочи нагоре към основата на гърлото му. Рукна кръв и предните му крака се подгънаха. Прекалено късно Алиша осъзна какво ще се случи. Докато тя се прекатурваше през шията му, тялото ѝ беше повлечено от гравитацията и миг по-късно се премяташе презглава по хълма.
Остана неподвижна в подножието на хълма. Очилата ѝ бяха паднали. Претърколи се бързо по корем и скри лице в ръце. Мамка му! Така ли щеше да е принудена да лежи тук, напълно безпомощна, чак до смрачавано? Тя освободи едната си ръка и заопипва земята около нея. Нищо.
Оставаше ѝ само да отвори очи и да погледне. Лицето ѝ беше все така скрито в сгъвката на лакътя. Алиша се изправи на колене. Сърцето ѝ биеше в ребрата. Добре, помисли си тя, дотук нищо.
Отначало виждаше само бяло — унищожителна белота, все едно гледаше направо в слънцето. Усети шока като игла в черепа си. Но след това, с неочаквана бързина, нещо започна да се променя. Зрението ѝ се възвърна. Цветове и форми изплуваха като силуети от мъглата. Гледаше, присвила силно очи до тънки процепи, позволи на очите си да се отворят още малко. Лека-полека ослепителната яркост отстъпи и разкри повече от онова, което я заобикаляше.
След пет дълги години в мрак Алиша Донадио, капитан от Експедиционния, понасяше дневната светлина на света.
И тогава видя къде се намира.
Нарече го Полето с Костите. Макар че мястото не беше нито точно поле, нито ставаше точно дума за кости. По-скоро за техните ронещи се, изпепелени от слънцето останки от виралско множество, което покриваше мястото чак до хоризонта. Колко виждаше? Сто хиляди? Милион? Повече? Алиша пристъпи напред и застана сред тях. При всяка нейна стъпка се надигаше облак прах. Вкусът беше в устата ѝ, в гърлото ѝ, покриваше лигавицата на устата ѝ като паста. От очите ѝ потекоха сълзи. От тъга ли? От облекчение? Или просто заради учудване от това неочаквано събитие? Не беше тяхна вината за онова, в което се бяха превърнали. Никога не е била тяхна. Падна на едно коляно, извади нож от колана си, допря го до себе си, главата и сърцето. Затвори очи, сведе глава и се съсредоточи в молитва. Изпращам ви у дома, мои братя и сестри. Освобождавам ви от затвора на съществуването ви. Нека силата ви премине у мен, за да посрещна дните, които ми предстоят. Бог да ви благослови.