— Цепс — ревна Майкъл в радиостанцията, — измъквай се!
Фигурите в камиона бяха спрели да презаредят. Цистерната на Цепс щеше да е следващата. Питър посегна към оръжието си, но не го намери. Изгубил го беше при първата експлозия. От задната част на конвоя дойде нов мощен взрив. Работниците скачаха от камионите си, тичаха, крещяха. Вече от две страни нападаха конвоя. Бяха уловени между реката и онова, което се приближаваше отзад, вероятно още пикапи с противотанкови гранатомети. Горивото им беше загубено, оставаше им само да бягат. Питър и Майкъл хукнаха към първата цистерна, точно когато Цепс скочи от кабината и метна към Питър пушка. Питър я улови във въздуха, завъртя я и се прицели в пикапа. Започна да стреля, фигурите в пикапа се покриха. Спечели им миг, но само толкова. Майкъл грабна Лор през кръста от нейната кабина и я завъртя към земята. Майкъл крещеше, махаше към задната част на конвоя.
— Слизайте от камионите!
Силуетите отново се показаха. Един точен изстрел към първата цистерна — и всичко щеше да приключи. Три хиляди галона на цистерна, трийсет хиляди галона общо. Целият конвой беше загубен, гърмяха като пръчки динамит в редица. Питър осъзна, че един от силуетите е на загърнатата с плащ жена. Той отново вдигна пушката си и натисна спусъка, но чу изщракването на празния патронник.
Жената вдигна ръце и ги разпери.
В края на конвоя се бяха появили най-различни коли. Летяха към тях с висока скорост, ревящи двигатели и редици от фарове с натриеви лампи от покривите на купетата. Триосен камион с полуремарке влачеше прикачени към него две големи товарни клетки от излъскан до блясък галванизиран метал. В следващите няколко седмици този любопитен аспект — изглеждаше така, сякаш две огледални кутии се движат по магистралата — щеше да се появява като важна подробност, улика в поредица от улики, но в момента на спускането на камиона и появата му никой не обърна много внимание. Някои от бягащите работници, в умовете им не беше останала никаква логика, не забелязаха, че по-малките коли, които бяха пазили отзад, удобно бяха изчезнали в храсталака, дори си позволиха да се надяват на спасение. Бяха ги нападнали. Нападението, безмилостно и объркващо, беше дошло от нищото. Укрепените и блестящи грамади на контейнерите изглеждаха преносими.
И те бяха такива. Но носеха съвсем различен товар.
Един от тези, които го проумяха, беше Хуан Суитинг. Въпреки своите неприятни обноски и внушаваща страх мъжественост Цепс имаше душа на поет. Сам в леглото си в края на всеки ден, той тайно допираше писалката до хартията и излагаше най-дълбоките си мисли в редове от необичайна чувствителност и словесна музика. Въпреки изпитанията на своя живот той упорито вярваше, че светът е красиво, докоснато от Бога място, което заслужава надеждата на човека, пишеше много за морето, чието другарство ценеше. Никога никому не беше показал стиховете си, те бяха сърцевината на живота му, като тайна любовница. Понякога, докато стържеше нефтена мазнотия от машина или докато издигаше грамада от желязо над себе си на лежанката, Цепс до такава степен беше възпламенен от желанието да напише стихотворение, че едва се сдържаше да не зареже задачата си и да хукне към леглото си, за да отпразнува величието на сътворяването.
Появата на блестящия с огледална повърхност камион с ремарке съвпадна с набъбващото у него подозрение като това на Питър, че положението не е такова, каквото изглежда. Всъщност цялото нападение беше лишено от смисъл. Защо ще им е на човешки същества да нападат други? Нямаха ли общ враг? Защо да се унищожава източник на енергия, който поддържаше самата същина на техния вид? Точно прозря в ума си, че нападателите им не бяха в съюз със своите събратя, и когато първият от блестящите контейнери освободи товара си, подозренията му се превърнаха в убеждение. Но вече беше прекалено късно, от самото начало е било прекалено късно.
Виралите връхлетяха конвоя. Бяха стотици. Миг след нападението им Цепс разбра, че виралите не убиват наред. Някои биваха разкъсани с безжалостна кървава бързина, но други бяха грабвани цели. Грабнатите ритаха и пищяха, докато виралите ги улавяха през кръста и се отдалечаваха с подскоци.
Далеч по-лоша съдба — да бъдеш отнет. Да бъдеш обсебен.
Взе бързо решението си. Камионът беше спрял на двайсетина метра от последната цистерна в конвоя. Цепс и преди беше виждал как се взривява цистерна. Разрушението беше мигновено и пълно, огромен пламтящ удар, но в предхождащата десета от секундата стана нещо любопитно. В търсене на най-слабата точка в конструкцията разширяващото се гориво изби дъната на цистерната и ги изстреля хоризонтално като коркова тапа от бутилка. Взривяващата се цистерна беше оръжие, преди да се превърне в бомба. Цепс вече беше стигнал до последната. Сребристият камион стоеше паркиран на двайсет метра зад него, напълно в обсега. С грамадните си ръце Цепс разви капака на отвора за източване и отвори клапана. Бензинът рукна по тръбата в блестяща струя. Той застана в нея, дрехите му се намокриха. Напълни шепи и плисна върху косата си. Този възхитителен свят, помисли си той, всичките му сетива бяха наситени с миризмата на гориво, като бутилиран огън. Този болезнено горчиво-сладък, прелестен свят. Може би някой ще открие свитък със стихове, пъхнати под матрака му, и ще прочете скритата истина на сърцето му. Спомни си думите от едно свое любимо стихотворение. На Емили Дикинсън. Като осемгодишно момче той откри книга с поезия в библиотеката на Кървил, в стая, където никой никога не влизаше. Защото никой не я използваше, и заради самотата ѝ на рафта, подобна на неговата, Цепс я пъхна под палтото си и я открадна. Отиде до една улица, седна на уличен пепелник и откри гласа на отдавна изчезналата земя, която, изглежда, уцели най-съкровената част от него. Сега, докато седеше на пътеката на изливащото се гориво, той затвори очи и остави гравираните в паметта му думи да нахлуят в мислите му за последен път: