От лявата си страна чу гласа на Лор:
— Питър, помогни ми!
Майкъл беше в безсъзнание. Косата му беше изцапана с кръв, ръката му извита така, че им се стори счупена. Първите вирали вече бяха в основата на рампата. Светлината от горящата цистерна им спечели няколко мига и толкова. Питър подхвана Майкъл под рамо. Христе, помисли си той, коленете му се огъваха под тежестта, преди няколко години това щеше да е по-лесно. Флагът, обозначаващ укритието, се издигаше като тъмен силует на фона на звездите.
Затичаха.
Трийсет и четири
Тя се появи на прага, когато Лушъс приключваше вечерните си молитви. В ръката ѝ се полюляваше звънтяща връзка ключове. Простата ѝ сива туника и спокойното ѝ поведение не показваха по нищо, че е вмъкнал се тайно в затвора човек, но Лушъс забеляза пот по лицето ѝ въпреки вечерния хлад.
— Майоре, радвам се да ви видя.
Сърцето му беше пълно с вихрушка от емоции, които ставаха все по-наситени, съдбата му се разкриваше. Изглежда, цял живот беше очаквал този момент.
— Нещо се случва, нали?
Ейми кимна безизразно.
— Така мисля.
— Молех се да стане така. Молех се за теб.
Ейми кимна.
— Да не се мотаем.
Излязоха от килията и продължиха по тъмния коридор. Сандърс спеше на бюрото си във външната стая, обърнал лице и опрял го на скръстените си ръце. Вторият пазач, Кулидж, хъркаше на пода.
— Ще поспят повечко — обясни Ейми, — а когато се събудят, няма да си спомнят нищо. Ти просто ще си изчезнал.
Лушъс посегна и извади пистолета на Сандърс от кобура му, вдигна очи и видя как Ейми го наблюдава предпазливо.
— Запомни едно — предупреди го тя. — Картър е един от нас.
Лушъс зареди патрон, постави предпазителя и втъкна оръжието в колана си.
— Разбрано.
Навън тръгнаха с премерена бързина към тунела за пешеходци, като внимаваха да вървят в сянката. На портала трима охранители от Вътрешна сигурност лениво стояха около горящ огън в уличен пепелник и грееха ръцете си.
— Добър вечер, господа — поздрави Ейми.
Те се спуснаха на колене, в погледите им и по лицата им се изписа лека изненада. Лушъс и Ейми оставиха телата им на земята.
— Бива си го номерът — рече Лушъс. — Ще трябва да ме научиш някой път.
От другата страна на тунела чакаха два оседлани коня. Лушъс помогна на Ейми да се качи, след това се метна на втория кон и улови юздите в ръце, без да ги пристяга.
— Трябва да ти задам един въпрос — рече той. — Защо аз?
Ейми се замисли за миг.
— Всеки от нас има приближен, Лушъс.
— И Картър ли? Той кого си има?
Погледът в очите ѝ стана неразгадаем, сякаш мислите ѝ я отведоха далеч.
— Той не е като другите. Той носи своя приближен у себе си.
— Жената във водата.
Ейми се усмихна.
— Направил си си домашното, Лушъс.
— Нещата си идват по свой път.
— Така е. Обичал я е повече от живота си, но не е могъл да я спаси. Тя е неговото сърце.
— Ами дремльовците?
— Те са неговият Безброй, последователите му като вирал. Убиват по принуда. Трудно им е. Както мисли той, така мислят и те. Каквото сънува той, това сънуват и те. Те сънуват нея.
Конете риеха с копита земята. Полунощ преваляше, безлунното небе беше единственият свидетел на заминаването им.
— Както аз теб — рече Лушъс. — Както аз теб.
Поеха в мрака.
Трийсет и пет
Братя, братя.
Надалеч в нощта. Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, с разпуснати и пръснати от вятъра легиони. Хулио Мартинез отговаряше на повика на Нула.
Време е. Дойде мигът на новото съграждане. Ще съградите отново света, вие ще се превърнете в новите истински господари на земята, властелини не само на смъртта, но и на живота. Вие сте сезоните. Вие сте въртящата се земя. Вие сте кръгът в кръга в кръга. Вие сте самото време, мои братя по кръв.
В живота Мартинез беше адвокат, човек на правото. Изправял се беше пред съдии, защитавал обвинени пред съдебни заседатели от техни равни. Смъртните присъди му бяха специалност, неговото професионално форте. Спечелил си беше особена слава. Отвсякъде го търсеха: Дали великият Хулио Мартинез, ескуайър, ще се отзове на молбата за помощ на този и този? Ще може ли да бъде убеден да се заеме? Рокзвездата, размазал мозъка на приятелката си с лампа. Щатският сенатор с кръвта от мъртвата проститутка по ръцете си. Майката от предградията, удавила новородените си тризнаци във ваната. Мартинез приемаше всички случаи. Луди бяха или не бяха, защитаваха се или не се защитаваха, поставяха им смъртоносната спринцовка или отиваха в мъничката килия, или пък се измъкваха безнаказани. Резултатът беше без значение за Хулио Мартинез, ескуайър, неговата слабост беше драмата. Да знае, че някой ще умре, но и че същият този някой продължава да се съпротивява на неизбежното — това беше въодушевяващото. Веднъж като момче в полето зад дома си попадна на уловен в капана заек, от онези капани със зъбци и канап. Железните челюсти се бяха сключили върху задните крака на животинчето и бяха разкъсали плътта до костите. Малките, тъмни като капки нефт очички на създанието бяха пълни с предсмъртна мъдрост. Животът гаснеше в него на поредица от съпротивителни гърчове. Момчето Мартинез можеше да наблюдава с часове и направи точно това. Когато заекът не умря до смрачавано, той го отнесе в хамбара и се прибра у дома. Изяде си супата и си легна в стаята с играчки и трофеи в очакване на сутринта, когато щеше да може да погледа още агонията на заека.