Отне три дни. Цели три щастливи дни.
Това беше животът му и зловещите му проучвания. Мартинез имаше своите основания. Имаше своята обосновка. Имаше и свой отличителен подход — парцалът с алкохол, вярното въже и безкрайно пластичното тиксо, усойните, скрити от погледа места за ликвидиране. Избираше жени от ниското съсловие, без образование и култура, не защото ги презираше или тайно ги желаеше, ами защото бяха лесни за примамване. Те не подхождаха на красивите му костюми, прическа на кинозвезда и изискан език на светска личност. Те бяха тела, лишени от име, история или личност и когато дойдеше моментът на изстъплението, не го отвличаха с нищо. Всичко беше въпрос на преценка, на оркестрация, едновременно освобождаване. Старият хор на секса и смъртта пееше.
Изискваха се определени упражнения. Допусна някои грешки. Случиха се и — трябваше да признае — няколко смехотворни ситуации. Първата беше умряла добре, но прекалено рано, втората така риташе, че цялата работа се превърна във фарс, третата толкова жаловито хленчеше, че той едва успя да се съсредоточи. Но след това дойде Луиз. Луиз, със своята изтъркана униформа и практични обувки на сервитьорка, както и практичен, а не секси еластичен чорапогащник за сервитьорки. Колко красиво беше напуснала живота! Какъв изключителен възторг от отнемането! Тя беше като врата, отваряща се към великото неизвестно отвъд, портал към безкрайния мрак на несъществуването. Той беше пометен, премазан, ветровете на вечността фучаха през него, очистваха го. Случилото се надмина всичките му очаквания.
След това, казано честно, вече не можеше да се насити.
Колкото до патрула на магистралата, вселената си имаше своята ирония. Даваше и отнемаше. И иронията ѝ се прояви като ягуар със счупен заден фар, в чийто багажник Мартинез караше увит в торба женски труп. Полицаят бавно се приближи към колата, ръката му стоеше смело на дръжката на пистолета. Прозорчето на шофьора се спусна плавно. Лицето на полицейския патрул се приближи, ухили му се с отегчена правота, устните му изрекоха обичайните Сър, бихте ли ми…? — които така и не довърши. Всичко се случи набързо. Мартинез успя да наблъска тялото в багажника благодарение на нощните си упражнения, останали неразкрити и несвързани със съдбата му. Но мъртвия полицай до магистралата беше друго, всичко беше заснето от видеокамера на таблото на полицейската кола. Както се казваше, накрая единственото, което му остана на великия Хулио Мартинез, ескуайър, шампион в шампионата на непостижимото, защитник на безброй неподлежащи на защита, беше да си сипе едно трийсетгодишно малцово уиски и да го метне в устата си, докато прозорците на къщата му светнаха от фаровете на правосъдието и да излезе с прилежно вдигнати нагоре ръце.
Което, като се има предвид ходът на събитията, всъщност не се беше оказало лош обрат.
Мартинез не можеше да каже, че го е кой знае колко грижа за събратята му. С изключение на Картър, който го порази до каква степен е достоен за съжаление — човекът май не знаеше нито кой е, нито какво е направил. В продължение на години Мартинез не беше чул от този човек повече от изпискване. Останалите бяха просто обикновени престъпници, деянията им бяха произволни и банални. Убийство при катастрофа. Зле развил се въоръжен грабеж. Хитреене в бар с труп на пода. Цял век реене в собствения им психологически отпадък с нищо не ги беше подобрило. Съществуването на Мартинез не беше лишено от своите вбесяващи аспекти. Пълната липса на възможност за уединение. Несекващият глад, който постоянно трябва да бъде утоляван. Непрестанното дрън-дрън-дрънкане в главата му, не само на събратята му, но и на Нула. И на Игнасио: като този втори нямаше. Човекът беше един безкраен вопъл от самосъжаляващи се извинения. Не исках да направя и половината от нещата. Така съм устроен. На Мартинез хич нямаше да му липсва след сто години слушане на вайкането му.