У Бабкок обаче имаше някаква привлекателна необузданост. Трябваше да му се признае на човека метафората. Да издълбае ларинкса на майка си с кухненския нож, в друг живот несъмнено щеше да е поет. През десетилетията Мартинез беше стоял в мисълта си в смрадливата кухня милиони пъти и истината беше, че онази жена не млъкваше. Имаше един вид хора на света, на които им трябва друг човек, за да изразят себе си, и майката на Бабкок беше от тях.
Един ден обаче Бабкок изчезна, сигналът му замлъкна като телевизионен канал, който изведнъж е спрян от ефир. Ъгълчето в ума на Мартинез, където стоеше Бабкок и безкрайно дълбаеше хрущялния плод от гласовата кутия на майка си, беше празно. Всички разбраха какво се е случило. Общото им, породено от кръвта съществувание, го предопределяше. Един от събратята им беше паднал.
Бог да те благослови и да те пази, Джайлс Бабкок. Дано в смъртта намериш покоя, който ти убягваше в живота, и онова, което дойде след него.
И така, от Дванайсет станаха Единайсет. Загуба, пукнатина в бронята, но в крайна сметка не толкова страшен проблем във важния предстоящ период. Като цяло изминалият век беше добър за Хулио Мартинез. Той си спомняше първите дни с трогателна привързаност. Дни на кръв и сеч, на великото вилнеене на неговия вид над земята. Да убиваш беше едно, великолепно едно, да обсебваш-друго. Богато угощение, което носеше и удовлетворение. От всеки един Мартинез беше извлякъл вкусна хапка душа, завлякъл ги беше в кошарата, разширил беше владението си. Неговият Безброй не просто беше част от него, негово продължение, те бяха него. Както той, Хулио Мартинез, беше един от Дванайсетте и също Нула, съпътстващи и простиращи се във времето и пространството, в единение един с друг и с мрака, в който постоянно пребиваваха.
Братя, братя, време е. Братя, братя, наближава часът.
Неизбежно беше, те бяха съградили раса от хищници. Техните Безброй, създадени, за да ги защитават, бяха разкъсали земята на парчета, не бяха оставили нищо след себе си. Угощението беше довело до глад, лятното изобилие до зимна оскъдица, трябваше им дом, зона на защита, на покой. Да сънуват сънищата си. Да сънуват Луиз.
Братя мои, вашият нов дом ви чака. Те ще се преклонят пред вас, ще живеете като крале.
На Мартинез идеята му допадна.
Изостави ги безцеремонно. Неговият Безброй, наброяващ милиони. Призова ги от всички скривалища и им каза: Умрете. Зората протягаше червените си пръсти към хоризонта. Те насочиха лица сляпо към нея. Не се поколебаха, каквото наредеше той, това и правеха. Слънцето се насочваше към тях като острие от светлина над земята. Легнете, синове и дъщери мои, легнете под слънцето и умрете.
Не мина без писъци.
Нощ след нощ той вървеше на изток, през изтощената земя. Инстинктите му бяха будни. Светът преливаше от прелест, галеше го със звуците и уханията си. Тревата. Вятърът. Гъвкавите движения на дърветата. Той не бързаше, вкусваше всичко. Твърде дълго беше отсъствал. Призова събратята си, гласовете им дрезгавееха от мрак, докато идваха от всяко кътче към мястото на тяхното възраждане.
— Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър. Единайсет от Дванайсетте, един брат изгубен.
А Нула отговори така:
О, мои братя, болката ми е голяма, каквато е и вашата. Но вие отново ще сте Дванайсет. Защото създадох друг, който ще ви наблюдава и пази на мястото на вашата почивка.
— Кой? — попитаха те, всички един по един и после заедно. — Кой е другият, когото създаде?
А Нула отговори в мрака:
Нашата сестра.
VI
Бунтовникът
Форт Пауъл, Айова
Население 69 172 души
97 Сл.В.