— Джаки — тихо рече Сара, — събуди се.
Старата жена лежеше присвита като бебе с придърпано до брадичката си одеяло. Сълзливите ѝ очи безизразно се взираха в сивотията, която нахлуваше през високите прозорци на сградата. Сара цяла нощ я беше слушала да кашля.
— Светлината — рече Джаки. — Прилича на зима.
Сара допря ръка до челото ѝ. Нито следа от треска, но на жената ѝ беше студено. Трудно беше да се каже на колко години е Джаки. Родена беше в равнините, но родителите ѝ бяха от другаде. Джаки не беше от онези, които разправят за миналото, но Сара знаеше, че е надживяла три деца и съпруг, последният беше изпратен в угоителния комплекс за престъплението да се притече на помощ на приятел, когото един от помагачите налага с тояга.
Стаята бързо се опразваше.
— Джаки, моля те! — Сара я побутна по рамото. — Знам, че си уморена, но наистина трябва да тръгваме.
Погледът на жената падна на лицето на Сара. Потрепери от сухата кашлица.
— Съжалявам, мила — рече тя, когато спазъмът премина. — Нямам намерение да ти преча.
— Не искам да пропусна закуската, това е. Трябва да се храниш.
— Ето те, грижиш се за мен както винаги. Ще помогнеш ли на старата дама да се спусне?
Сара предложи на Джаки рамото си за равновесие и я спусна на пода. Тялото ѝ беше леко като перце, форма от пръчки и въздух. Гърдите ѝ се свиха от нов пристъп на кашлица, звукът беше като от камъчета, разтърсвани в торба. Джаки бавно се изправи.
— Готово. — На Джаки ѝ трябваха няколко секунди да преглътне. Лицето ѝ стана на алени петна, капки пот избиха по челото ѝ. — Така е по-добре.
Сара издърпа одеялото от койката ѝ и загърна раменете на жената.
— Денят ще е студен. Стой до мен, разбрахме ли се?
Устните ѝ се разтегнаха в беззъба усмивка.
— Къде другаде да бъда, мила?
Сара имаше мъгляви спомени от залавянето си. Усещането, че смъртта ѝ е неминуема, всичко е приключило и след това огромна сила, безмилостна в енергията си, която улавя тялото ѝ. Гледката на земята, която се отдалечава, докато виралът я мята във въздуха — защо просто не я беше убил? — ново силно разтърсване, когато я уловиха за втори път, грабната във въздуха от втори вирал, после трети и така нататък, всяка въздушна дъга я катапултираше все по-далеч от стените и светлините на гарнизона навътре в обгръщащия мрак, преминаваше от една ръка в друга като топка от детска игра и всичко се развиваше извън границите на разума ѝ, а след това последният зашеметяващ удар, когато я тръшнаха в камиона. Ужасното идване в съзнание, като изкачване на стълба от ада в ада. Дни без вода, без храна. Безкрайните друсащи часове, прошепнати въпроси, на които не може да се даде отговор. Къде отиваха? Какво се случваше с тях? Почти всичките заловени бяха жени, част от цивилния персонал, разположен в „Розуел“, макар че сред тях имаше и неколцина войници. Виковете на ранените и изплашените. Задушаващият мрак.
Умът на Сара не се проясни напълно, чак до пристигането им. Времето за пътуването им се беше разтеглило, за да се прибере обратно, когато вратата се отвори към дезориентираща ослепителна светлина. И разкри… какво? Половината от хората в камиона бяха починали — няколкото умрели в началото изпълваха отделението с вонята на сиво разложение, други бяха умрели от нараняванията, получени при залавянето им, останалите от глад, жажда и задушаваща безнадеждност. Сара лежеше на пода, както всички, умрелите и живите, с вкочанени крайници и надебелял език, опряла гръб на стената, очите ѝ се присвиха от ярката светлина, на която не беше свикнала. Пропорциите ѝ сякаш се бяха променили и по-голямата част от теглото ѝ беше в главата. През живота си беше виждала много хора да умират, за пръв път лежеше сред умиращи. Границата, която я отделяше от тях, изглеждаше като тънка, проницаема и прозрачна мембрана. През щипещите процепи на очите си наблюдаваше как шестима мъже с безизразни лица, облечени в парцаливи дрехи в цвят каки и тежки, тропащи по пода ботуши, се качиха в полуремаркето и започнаха нехайно да отделят умрелите. Разбра, че отпуснатото мъртвото тяло е нещо, с което тези мъже са свикнали, напразно събраните в едно части не изискваха повече внимание от който и да било странен предмет, който трябва да се пренесе. Труп след труп, безцеремонно изхвърлени навън. Когато дойдоха за нея, Сара вдигна ръка за протест, сигурно е казала нещо като „моля“, „чакайте“ или „недейте“. Но тези нищожни усилия бяха мигом заглушени от силна плесница по лицето ѝ, последвана от ритник с ботуш, който щеше да я уцели в диафрагмата, ако Сара не беше се присвила, за да се защити.