— Млък. Мамка ти.
Тя млъкна. Млъкна, мамка му. Мъжът, който я изрита, беше помагач, за когото Сара щеше да научи, че наричат Чука. Сред гражданите на равнината всички помагачи си имаха прозвища. Чука беше Чука, защото обичаше да изнасилва. Много от помагачите насилваха, за тях беше като игра, но Чука се отличаваше с необуздания си апетит. Жени, мъже, деца, животни. Чука и въздуха би изчукал насила, ако имаше дупка в него.
Дойде и редът на Сара в навеса, случи се бързо и жестоко. Болката от блъскането му в нея грубо я накара да дойде на себе си и сетивата ѝ се пробудиха. В ума ѝ се появиха въпроси какво да прави, кое е най-важното. В крайна сметка реши, че е желателно да остане жива и че да-млъкне-мамка-му, изглежда, най-добрият начин да го постигне. Мълчи си, казваше си тя. Слей се с останалите. Виж какво можеш да видиш, без да се забележи, че наблюдаваш. Ако искат да те убият, ще те убият, така или иначе.
Не споменавай бебето.
Появиха се тояги, ръгаха ги и ги мушеха, докато ги изкарваха на слънчевата светлина. Намираха се на някакво зелено място. Тучната зеленина я развесели, най-жестоката от всички шеги. Камионът беше паркирал на нещо като зона за приемане. Намираха се в обвит с тел двор с четвъртити бетонни сгради с блестящи метални покриви, а на няколкостотин метра от тях в далечината имаше масивна сграда на три етажа и форма, каквато Сара за пръв път виждаше. Приличаше на огромна вана. Високи редици от светлини се издигаха от извитите стени и се извисяваха на десетки метри във въздуха. Докато Сара гледаше, блестящосребрист камион, като този, от който току-що бяха слезли, се приближи към основата на сградата. По протежението ѝ тичаха мъже с пушки. Носеха обемисти якета, на лицата си имаха маски. Когато камионът приближи стената, сякаш потъна — рампа, осъзна Сара — която го отведе под земята. Отвори се врата и камионът изчезна.
— Гледайте надолу. Без приказки. Две редици, жените вляво, мъжете вдясно.
В една от колибите, им казаха да се съблекат и да оставят дрехите си накуп. Сега стояха голи, двайсет и три жени, които бяха застанали в еднакви пози на инстинктивна защита, едната ръка закриваше гърдите им, другата протягаха надолу към гениталиите. Трима от униформените гледаха, полюляваха се на пети и по лицата им се редуваха откровено хилене и подигравателни физиономии на отвращение. На пода имаше канали и отточни тръби. Снопове светлина навлизаха от поредица дълги прозорци с решетки под линията на покрива. Двайсет и трите голи жени безмълвно се взираха в пода, повечето от тях плачеха: да проговорят означаваше да нарушат някакъв наложен договор да продължават да живеят. Каквото и да ги очакваше, изглежда, щяха да прекарат известно време на това място.
Тогава се появи маркучът.
Водата се стовари върху тях като ледена струя. Водата като оръжие, водата като удрящ юмрук. Всички се разкрещяха, жените паднаха, телата се захлъзгаха по пода. Онзи, който работеше с маркуча, се забавляваше невероятно, крещеше като ездач на галопиращ кон. Избираше една, после друга. Редуваше ги, после караше на зигзаг бъхтещата струя от лицата им към гърдите и надолу. Водата се стоварваше отгоре им, после отминаваше, после отново се стоварваше. Нямаше къде да се бяга, нито да се крият, оставаше им само да го изтърпят.
Дойде краят.
— Ставайте всички.
Изведоха ги навън в треперещата им голота. Водата се стичаше по лицата им, на ручейчета от косите им. Кожата им настръхна от изпаряването ѝ. В средата на двора беше поставен дървен стол. Един от пазачите стоеше до него и лениво остреше бръснач на кожен каиш. Приближиха се още четирима, всеки носеше пластмасов кош.
— Облечете се.
Хвърлиха към тях дрехи — свободни панталони, които се привързваха с връв в кръста, туники с дълги ръкави, които висяха около ханша им, направени от стържеща вълна със силен химичен мирис — последва наслуки раздаване на обувки; маратонки, гумени сандали, ботуши с разпрани подметки. Сара се оказа обута в прекалено големи за нея кожени ботуши с връзки.
— Ти, излез напред.
Мъжът с бръснача сочеше Сара. Останалите се отдръпнаха от нея. В жеста им имаше нещо предателско, въпреки че Сара надали можеше да ги вини. Вероятно и тя би постъпила като тях. В гърдите ѝ натегна грозно предчувствие, тя се приближи към стола и седна. Сега гледаше в лице останалите жени. Каквото и да предстоеше, Сара щеше първо да го види в техните очи. Мъжът улови косата ѝ с ръка и я издърпа жестоко. Един замах — и косата ѝ вече я нямаше. Започна да кастри, без да подбира остатъците, режеше близо до скалпа ѝ. Караше, както му падне, по същия начин би сякъл и в гора. Косата на Сара падаше в краката ѝ на златни кичури.