— Иди при останалите.
Тя се върна в групата. Когато докосна главата си, по пръстите ѝ полепна кръв. Загледа веществото по пръстите си. Това е моята кръв, помисли си Сара. Щом това е моята кръв, значи съм жива. Сега на стола седеше втората жена. Сара разбра, че името ѝ е Каролин. Беше я срещнала за кратко в лечебницата в гарнизона „Розуел“, и тя като Сара беше сестра. Висока, с впечатляващо яки кости момиче, от което струяха здраве, жизнерадост и компетентност. Хлипаше в ръцете си, докато бръснарят режеше косата ѝ.
Отрязаха косите на всички една по една. Толкова много коса напада, осъзна Сара. В обезобразената им полуплешивост им беше отнето нещо лично, претопили ги бяха в безлична еднаквост, като животни в стадо. Така беше замаяна от глад, че не разбираше как се държи на краката си. Никой от тях не беше слагал и залък в уста, несъмнено за да ги държат раболепни, за да може, когато предложат храната, да чувстват някаква благодарност към похитителите си.
Когато подстригването приключи, им казаха да прекосят зоната за прием към втората бетонна сграда за нещо като „обработка.“ Накараха ги да минат в редица пред дълга маса, където един от пазачите, на когото му личеше, че е главният, седеше, а по лицето му се четеше гняв. Извикваха ги една по една напред, а той прехвърляше страница на бележника.
— Име?
— Сара Фишер.
— Възраст?
— Двайсет и една.
Очите му я огледаха от горе до долу.
— Можеш ли да четеш?
— Мога.
— Специални умения?
Тя се поколеба.
— Мога да яздя.
— Да яздиш?
— Коне.
Очите му се поизвъртяха.
— Нещо полезно?
— Не знам — тя се опита да измисли нещо безопасно. — Да шия?
Той се прозя. Зъбите му бяха в толкова лошо състояние, че сякаш шаваха в устата му. Надраска нещо в бележника и откъсна долната част на страницата. От кошче под масата измъкна окъсано одеяло, метална чиния, очукана чаша и лъжица. Подаде ѝ ги, хартията беше отгоре им. Сара бързо хвърли поглед към нея: пишеше името ѝ, петцифрена поредица от номера, „Жилище 216“ и под тях „Биодизел 3“. Краснописът притежаваше непохватността на дете.
— Следващата!
Един от пазачите я улови под ръка и я поведе по коридора към затворените врати. Стаичка и друг стол, какъвто Сара не беше виждала дотогава: заплашителен уред от напукана червена кожа и стомана, облегалката му извита под ъгъл от четирийсет и пет градуса с ремъци на гърдите, краката и китките. Над тях висеше като пипала на паяк спускаща се по копринени конци стойка от блестящи инструменти. Пазачът я побутна към стола.
— Седни.
Привърза я към стола и излезе. Извън стаята — звукът беше заглушен от дебелите стени, дойде пронизителен злокобен звук. Писък ли беше? Сара си помисли, че може да ѝ се повдигне. Сигурно щеше да ѝ се повдигне, ако в стомаха ѝ имаше нещо, което да излезе. Последните останки от защитата ѝ се срутиха. Тя щеше да плаче. Да умолява. Не ѝ бяха останали сили да устои.
Вратата зад нея се отвори. Видя да влиза мъж, облечен в сива престилка. Имаше коремче, зацапани стъкла, кацнали на носа му, и гъсти вежди, извити като криле в краищата. Лицето му беше някак мило, като на дядо. Като пазача на масата и той гледаше в бележник с подложка. Вдигна очи и се усмихна.
— Сара, нали?
Тя кимна, в гърлото ѝ се надигна жлъчка.
— Аз съм доктор Върлин. — Той погледна към ремъците, намръщи се и поклати глава. — Какви идиоти са онези. Обзалагам се, че умираш от глад. Да видим дали можем да те измъкнем оттук.
У нея проблесна надежда, че той има намерение да я освободи, но когато придърпа стола си до нейния и си сложи гумени ръкавици, разбра, че намеренията му са съвсем други. Постави ръце под брадичката ѝ и отвори устата ѝ. Надникна вътре, после показа два пръста пред лицето ѝ.
— Следвай ги с поглед, моля.
Сара проследи пръстите, докато те описваха числото осем и се отдръпнаха. Премери пулса ѝ, после извади стетоскоп от джоба на престилката си и преслуша сърцето ѝ. Седна изправено и отново насочи вниманието си към бележника, примижаваше зад очилата.
— Някакви здравословни проблеми, които да са ти известни? Паразити, инфекции, нощно изпотяване, трудности при уриниране?