Сара поклати глава.
— Ами менструацията? — той отмяташе квадратчетата. — Някакви проблеми там? Обилно кървене, например.
— Не.
— Тук пише, че си… — замълча и запрелиства страниците — на двайсет и една. Така ли е?
— Да.
— Да си била бременна?
Трепна вътрешно.
— Въпросът е прост.
Тя поклати глава.
— Не.
Не показа, че е забелязал лъжата ѝ, ако беше я забелязал. Пусна бележника да падне в скута си.
— Ами, изглежда, си в отлично здраве. Прекрасни зъби, ако нямаш нищо против забележката ми. Няма какво да се прави тук.
Трябваше ли да му благодари? Над лицето ѝ паякът продължаваше да виси и злокобно да проблясва.
— Сега, да видим дали можем да привършим бързо и да те освободим за по-нататък.
Настъпи промяна. Сара усети бързо присвиване на чертите му, но и не само това, сякаш въздухът в стаята стана друг. Докторът започна енергично да помпа педал под стола ѝ, чу се бръмчене, после посегна над лицето ѝ и издърпа един от краката на паяка. На върха му се въртеше и бръмчеше в ритъм с ударите на крака му бормашина.
— Ако не мърдаш, ще стане по-лесно.
Няколко минути по-късно Сара се озова отвън, притиснала мизерните си вещи към гърдите си. Когато закрещя, докторът ѝ даде един от каишите да го захапе. На бледата кожа от вътрешната страна на ръката ѝ над китката, най-напред издълба, а след това постави блестяща метална пластина, гравирана със същата поредица от цифри, които беше видяла на листа: 94801. Ето това си сега, беше обяснил докторът, махна каиша, по който личаха вдлъбнатините от зъбите ѝ. Свали ръкавиците си и отиде до мивката, за да си измие ръцете. За когото и да си се мислила, вече не си личност. Ти си обитател от равнината с номер 94801.
Камионът с полуремаркето беше изчезнал, на негово място стоеше друг — петтонен и с отворени врати отзад. Сара видя думите НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ НА АЙОВА, изписани на вратата на шофьора. Първото указание къде се намира. Пазачът показа на Сара с жест да се качва, втори пазач стоеше пред товарното отделение, опрял гръб на кабината, и лениво въртеше тояга, прикрепена с кожен каиш. Някои от жените вече бяха там, както и няколко от мъжете. Всички седяха отпуснато на пейките, по лицата личаха следите от зашеметяващото тегло на преживяното.
Тя седна до един от мъжете, млад офицер, когото познаваше като лейтенант Юстас. Той беше разузнавачът, отвел ги до „Розуел“. Когато тя се приведе да седне на пейката, той изви бръснатата си глава и я приближи към Сара.
— Какво, по дяволите, е това място? — прошепна той.
Преди Сара да успее да отговори, пазачът се намеси.
— Ти — лавна той, насочил тоягата си към Юстас. — Без приказки.
— Кои сте вие, хора? Защо не ни казвате нищо?
— Казах тихо.
Сара разбра какво ще последва. Това беше логичната върхова точка на плана за деня, задължителната демонстрация на тяхната безпомощност.
— Така ли? — лицето на Юстас светна предизвикателно, последните остатъци от енергията му излетяха от устните му. Знаеше какво си проси и не му пукаше. — Вървете по дяволите, до един.
Пазачът направи голяма крачка към тях и с израз на върховна досада стовари тоягата в коленете на Юстас. Юстас политна, стиснал зъби да понесе агонията. Никой не помръдна и мускул, всички упорито зяпаха надолу.
— Кучи… син — на пресекулки рече той.
Пазачът завъртя тоягата и с обратен замах стовари тежкия край върху носа на Юстас. Влажно екзоскелетно трошене, като звука от стъпкано насекомо, алена струя рукна и се изви във въздуха, опръска лицето на Сара. Главата на Юстас се отметна назад, очите му се въртяха в очните ябълки. Прокара език от вътрешната страна на горната си устна и изплю парче от зъб.
— Казах… да ти го… начукам.
Заредиха се удар след размазващ удар: лицето му, главата, ставите на ръцете му. Докато Юстас падна по лице, очите му се бяха обърнали навътре към черепа му, чертите на лицето му се бяха превърнали в кървава маса, по всички се стичаше кръв.
— Свиквайте. — Пазачът спря, за да избърше тоягата си в крачола на панталоните си и обходи с поглед групата. — В общи линии така вършим нещата.
Когато камионът потегли, Сара притегли Юстас към себе си и сложи в скута си премазаното му лице. Мъжът беше в полусъзнание, дъхът му гърголеше в гърлото му. Вероятно щеше да умре. И въпреки това излъчваше чувство на победа от онова, което беше направил. Тя се приведе и прошепна в ухото му:
— Благодаря ти.