Така в кръв започна.
— Един народ! Един директор! Едно отечество!
Колко пъти Сара беше принудена да вика тези думи? След сутрешната поименна проверка и пеенето на целия химн всички се пръскаха по определения им превоз. Сара помогна на Джаки, след това се качи и тя. Видя ново лице, което разпозна: Констанс Чоу, съпругата на Стария Чоу. Поздравиха се с кратко кимване и толкова. Сара научи малко по малко какво се е случило в Колонията през годините. Историята не беше по-различна от другите, които беше чула, и се различаваше от събитията в „Розуел“ само в едно. Най-голямата изненада беше, че са съществували толкова много други острови на човечеството, пръснати из равнината. Сара беше чула, че са петдесет и шест. Колко лесно е петдесет и шест човешки общества да бъдат подчинени и превърнати в маси с остригана коса, еднакви туники и еднакъв външен вид. От време на време изникваше по някое познато лице. Съгледала беше жена, за която предполагаше, че е Пени Даръл, за друга можеше да се закълне, че е Бел Рамирез, съпругата на Рей, но когато Сара я повика по име, жената не отвърна. Една сутрин на опашката за дажби купата ѝ напълни мъж, когото беше виждала много пъти, без да познае, че е Ръсел Къртис, нейният братовчед. Изглеждаше много по-стар от мъжа, когото Сара помнеше, и ѝ трябваха няколко мига, за да го познае, когато погледите им се срещнаха. По-голямата част от годината тя живееше в същото жилище, в което и Карън Молиноу, вдовицата на Джими, и двете ѝ дъщери, Алис и Ейвъри. От Карън Сара получи повечето информация, включително имената на умрелите. Йън Патал, убит, докато защитава електростанцията. Снахата на Холис, Лий, и бебето ѝ Дора, които загинали по време на пътуването до Отечеството, Другата Санди, която умряла малко след пристигането им, Карън не беше сигурна как, Глория и Санжай Патал. Колкото и мрачни да бяха новините, Сара продължаваше да смята годината, която живя с Карън и момичетата ѝ, като кратка отмора, време, в което се чувстваше свързана с миналото. Но непрекъснато местеха хората между жилищата и един ден и трите изчезнаха, на местата, където лежаха главите им в продължение на година, се настаниха непознати. Оттогава Сара не ги беше виждала.
Пътят до завода за биодизел вървеше покрай реката през лабиринт от мръсни жилища към индустриалната зона в северния край на равнините. Денят не показваше белези, че ще се подобри: щипещ вятър запращаше остри пръски в лицата им. Въздухът беше наситен с вонята от равнината, трупащите се отпадъци от животните, живеещите в теснотия и мръсотия хора и зад нея като завеса от мирис беше тъмната землистост на реката. Преминаха през поредица контролни пунктове, отваряха се и се затваряха огради, помагачите с техните бележници, химикалки и неутолим апетит към документиране и хората на властта, които с махване им разрешаваха да продължат. Другата страна на реката гледаше към открити пространства, заливани често от водата, оголени и безцветни. Насажденията отдавна бяха прибрани за зимата, на изток стъпало по стъпало в склона над реката се издигаше Върха, където живееха всички червенооки, а на самия му връх беше Куполът на Капитолия, увенчан с корона от злато. Говореше се, че тази сграда и околностите ѝ някога са били университет, което било нещо като училище, но тъй като за сравнение познаваше само Убежището, Сара трудно можеше да си представи какво точно представлява. Никога не се беше качвала на хълма, какво ли оставаше да влезе в Купола. Имаше работници, на които им позволяваха да влизат — градинари, водопроводчици, кухненски помощници, разбира се, прислужници, които бяха жени, подбрани да обслужват Директора и екипа му от червенооки. Всички казваха, че прислужниците били късметлийки, че живеели в лукс с добра храна, топла вода и меки легла, на които да спят, но цялата информация беше втора ръка. Нито една прислужница не се беше върнала в равнината. Влезеха ли веднъж в Купола, там живееха докрай.
— Погледни — промърмори Джаки.
Мислите на Сара се бяха отнесли, студът притъпяваше сетивата ѝ. Пътуваха по моста над реката. На север, извън границите на Отечеството, Сара различаваше формата на кранове, които стърчаха между върховете на дърветата като чифт огромни, птичи скелети. Проектът, така се наричаше: продължило десетилетие начинание по издигането на масивна сграда от стомана и бетон за неизвестни цели. Обитателите на равнината, които работеха там, бяха почти само мъже и всеки ден на отиване и връщане от мястото ги претърсваха. Смяташе се за предателство дори само да говорят за работата си и можеше да им спечели изпращане в угоителния комплекс, въпреки че се носеха какви ли не слухове. Разпространяваше се една теория, после я заместваше друга, след нея идваше трета, първата отново се появяваше и целият цикъл започваше отново. Дори мъжете, които работеха там, когато можеха да бъдат убедени да говорят изобщо, изглежда, не бяха наясно какво строят. Носеха се приказки за коридори като лабиринти, просторни зали, дебели една стъпка врати от здрава стомана. Някои твърдяха, че било паметник на Директора, други — че било фабрика. Неколцина твърдяха, че изобщо нищо не било, просто начин за разсейване, измислен от червенооките, за да имат обитателите на равнината с какво да се занимават. Четвърто предположение, което си беше спечелило популярност в последните месеци, беше, че Проектът е бункер за извънредни ситуации. Ако някога тайнствената сила на Директора да държи под контрол виралите изчезне, постройката трябвало да служи за убежище на населението. Каквото и да беше, работата, изглежда, привършваше. Все по-малко и по-малко мъже се отправяха с превозните средства за това място сутрин и бяха все по-стари, повечето работили там в продължение на години.