Стараеше се да държи под око Джаки. Жената я тревожеше. Кашлица като нейната не беше на добро. В равнините човек нямаше истински приятели, не се сприятеляваше така, както познаваше приятелството Сара. Имаше познати лица и хора, на които вярва повече от другите, но дотук. За себе си не бива да се говори, защото си никой, нито за надеждите си, защото няма такива. Но с Джаки тя си беше позволила бариерите да паднат. Сключили бяха споразумение, неизговорено обещание да се грижат една за друга.
На обяд им дадоха петнайсет минути почивка, достатъчно време да хукнат към клозета — дървена платформа, провесена над канал с дупка, над която да се клекне — и да изгълтат още една купа с овесена каша. Нямаше къде да се седне, затова се хранеха прави и използваха пръстите си вместо лъжица, след това отиваха да се редят на втора опашка за вода, която се раздаваше с черпак, от който пиеха всички жени. През цялото време ги наблюдаваха помагачи, които стояха отстрани и въртяха палките си. Официалното наименование на службата им беше служители от „Човешки ресурси“, но в равнините никой не ги наричаше така. Наричаха ги помагачи, като имаха предвид „изменници“. Почти всички бяха мъже, но имаше и няколко жени, които често бяха най-жестоки. Една от помагачките, с прякор Свирката заради дълбокия процеп в горната устна, вродена деформация, заради която гласът ѝ имаше особен, просвирващ звук, сякаш изпитваше особено удоволствие от това да измисля нови и изтънчени начини да създава неудобства на работниците. Нарочваше си някой, най-често жена, и се държеше така, сякаш провежда експеримент. Щом Свирката си набележеше човек, набелязаният изведнъж разбираше, че го карат да се нареди отново на опашката пред клозета, когато е дошъл неговият ред, възлагаше му се неизпълнима и безсмислена задача или пък го преместваха в различен екип, когато е дошло времето му за почивка. Набелязаният можеше само да търпи, да стиска зъби пред изтезанието на болящия го пикочен мехур, празен стомах или изтощени крайници с мисълта, че вниманието на Свирката скоро ще се прехвърли към друг, което само влошаваше положението и изглежда, беше целта на цялото упражнение: човек да се улови, че желае страданието да падне върху някой друг и така да се превърне в съучастник, част от системата, зъбче в колелото на мъчението, което никога не спираше да се върти.
В почивката Сара потърси Джаки, но жената никъде я нямаше. Бързо обходи местата за смилане, търсеше приятелката си. Свирката на началника щеше всеки момент да изсвири и да ги призове обратно на работа. Почти се беше отказала, когато сви зад един ъгъл и завари Джаки да седи на земята, с плувнало от пот лице и прилепена за устата кърпа.
— Съжалявам — едва рече тя. — Все кашлям.
По кърпата ѝ имаше петна от кръв. Сара разбра. И преди го беше виждала, ефектът върху дробовете от годините вдишване на прах. В едната минута човек е добре, в другата се дави и не може да си поеме въздух.
— Трябва да те махнем оттук.
Тя вдигна жената на крака точно когато се чу свирката. Обхвана Джаки през кръста и я завъртя към изхода. Искаше да излязат, преди някой да забележи, какво щеше да се случи след това, Сара не знаеше. Вал беше дежурният помагач. Не беше най-добрият, но не беше и най-лошият. Неведнъж Сара го беше улавяла да я наблюдава по начин, който я караше да мисли, че си е наумил нещо за нея, нещо лично, макар че никога нищо не бе предприел. Може би сега беше назрял моментът. При тази мисъл я обзе разтърсващо желание да повърне, въпреки това знаеше, че може да го преживее. Щеше да направи, каквото се налага.
Почти бяха стигнали до изхода, когато на пътя им застана някой.
— И къде така сте се запътили?
Не беше Вал: Чука. Застанал с гръб към светлината от отворената врата, той бавно тръгна към тях. Стомахът на Сара се сви.
— Трябва ѝ малко въздух. Прахта…
— Така ли е, старо? Прахта ли ти пречи? — потупа гърдите на жената с края на палката си и предизвика продължителна кашлица. — Връщай се на работа.