— Всичко е наред, Сара — изхриптя Джаки и се освободи от ръката на Сара. — Ще се оправя.
— Джаки…
— Това е — тя погледна Сара, а погледът ѝ казваше: Спри се. — Все се вре, където не ѝ е работа. Уж знаела кое е най-добро за мен.
Очите на Чука измериха Сара от глава до пети.
— Да, чух такива работи за тебе. Нещо за доктор се имаш май, а?
— Никога не съм казвала такова нещо.
— Не си, ами! — Със свободната си ръка Чука улови чатала си и изви хълбоци напред. — Ей, докторке, тук ме боли. Я да погледнеш по-отблизо?
Застинал, проточил се миг. Сара си спомни за Юстас в камиона. Кръвта по лицето му, потрошените му ръце и зъби. Потрошената му победоносна усмивка. Стоеше пред Чука, обхваната от желание да излее всичко от себе си, така да го прокълне, че да ѝ връхлети с цялата си свирепост. Толкова лесно беше, толкова изкушаващо. В мислите ѝ сцената се разигра. Само две думи, гневният пламък в очите на Чука и ударите на тоягата. Това бяха условията на живота ѝ, хиляди унижения понасяни всекидневно. Всичко ѝ бяха взели. За да приема най-лошото — не, да го прегърне — това беше единственият начин да устои.
— Сара, моля те — Джаки я гледаше настойчиво. Не така. Не заради мен. Сара преглътна. Всички я гледаха.
— Добре — отстъпи тя.
Обърна се и тръгна. Мястото около нея беше странно тихо. Чуваше само как бие сърцето ѝ.
— Не бери грижа, Фишър — провикна се след нея с похотливо хилене Чука, — знам къде да те намеря. Ще съм добър като последния път, обещавам.
Чак по-късно, докато лежеше в леглото си, Сара си позволи да обмисли цялата значимост на събитията. Нещо у нея се беше променило. На ръба беше, стоеше над пропаст, готова да скочи. Пет дълги години, можеха и да са хиляда. Миналото изчезваше в нея, измито от времето, горчивия студ в сърцето ѝ, еднообразните дни. От много време живееше потопена в себе си. Наближаваше зимата. Зимната светлина.
Някак бе успяла да крепи Джаки през деня. Сега старата жена спеше над нея, каишите на леглото ѝ провисваха при неспокойното ѝ обръщане. Смъртта на Джаки, когато настъпеше, щеше да бъде мъчителна, дълги часове агония, вътрешно разкъсване преди финалния покой. Дали Сара щеше да повтори съдбата ѝ? Да се блъска на сляпо през годините, същество без цел, нито близост, куха черупка от нищо?
Сара не беше върнала саморъчно направения плик на скритото му място под матрака. Уловена от внезапно връхлетяла я самота, тя го издърпа изпод купа парцали, които ѝ служеха за възглавница. Даде ѝ го помощничката на акушерката в родилното отделение — същата жена, която ѝ каза, че бебето ѝ, родило се преждевременно сред рукналата кръв, не е оцеляло. Момиченце беше, така ѝ каза жената. Съжалявам. После пъхна плика в ръката на Сара и изчезна. През мъглата от скръб и болка Сара беше копняла да подържи дъщеря си, но това не се беше случило, детето ѝ беше отнесено. Никога повече не видя жената.
Внимателно разгърна плика от крехка хартия с връхчетата на пръстите си. Вътре лежеше навита бебешка къдрица. Стаята беше потънала в мрак, но въпреки това златистият цвят на къдрицата грееше в очите ѝ. Приближи го към лицето си, вдъхна дълбоко, опитваше се да долови мириса. Сара нямаше да има повече деца, увреждането беше много голямо. Кейт беше единственото ѝ дете. Така щеше да я нарече, Кейт. Как ѝ се искаше да беше казала на Холис. Искаше да запази новината, да избере подходящия момент, за да му поднесе подаръка, който ги превръщаше в едно. Каква глупачка е била. Помисли си: знам, че си отиде, скъпа моя. Където и да си сега, надявам се на това място да има светлина, небе и любов. Да можех да те подържа в прегръдката си, само веднъж и да ти кажа колко много те обичах.
Трийсет и седем
Тази работа със Серджо се проточи твърде дълго.
Не че това беше първото въстание. През 31-ва, нямаше ли и тогава? И пак през 68-а? Да не споменаваме стоте малки пожара в знак на предизвикателство, подпалвани през годините. И не беше ли истина, че проблемът неизбежно се свеждаше до един-единствен индивид, самотен ренегат, който просто не беше успял да проумее смисъла! И че щом вземеха мерки за този мъж (винаги беше мъж), пламъците на съпротивата, лишени от насъщния им кислород, щяха да угаснат от само себе си?
И сега този Серджо: не приличаше на другите. Застанал при прозореца в основата на купола, с насочен към мрачното петно на равнината и безцветните, зимни полета отвъд нея поглед, директор Хорас Гилдър правеше преценка. Методите на този мъж бяха различни като начало не по количество, ами по вид. Хората се самовзривяваха! Привързваха пръчки динамит около гърдите си или бомби от тръби, натъпкани с парчета стъкло и натрошени болтове, и всъщност събираха сили да се взривят и да превърнат себе си и всички около тях в кървава каша! Не беше лудост, ами завладяваща всички психоза, която можеше само да означава, че Серджо, който и да е, упражнява по-дълбоко психологическо въздействие върху последователите си от всеки друг преди него. Обитателите имаха сигурност, имаха храна да им топли стомасите, спяха на легла нощем, без да се страхуват от виралите. С други думи, имаха позволението да живеят живота си и това ли беше благодарността, която той получаваше? Не виждаха ли всичко, което беше направил за тях? Че беше изградил дом за човечеството, така че то да може въпреки преобладаващите ветрове на историята да продължи да съществува?