Наистина, имаше известна… несправедливост в положението. Неравно разпределение на ресурсите, би могло да се каже, разделение на управлението от работната сила, на имащите от нямащите, на нас от тях. Неприятно упование върху човешката способност да дърпа стълбата след себе си и проверените от времето инструменти — ледени душове, безкрайни опашки, на които да се редят, прекалената употреба на подходящи думи, високоговорители, които крещят несекващ поток от глупости и така нататък — за широка обществена подкрепа. „Един Народ! Едно Отечество! Един Директор!“ Думите го накараха да потрепне, но известно количество от управленска демагогия вървеше заедно с територията. Нищо ново, с други думи, всичко се оправдаваше от условията на настоящето. Но понякога, както сега, в ледената сутрин в Айова, първият арктически фронт за сезона се стоварваше върху тях като избягал влак от вледеняващ студ и Гилдър с мъка запазваше въодушевлението.
Скъпият му апартамент от офиси, който изпълняваше и функцията на негово жилище, беше служил много пъти в своята двестагодишна история като офис на териториалния управител на Айова, седалище на държавния исторически музей и стая за съхранение. Последният му обитател от стария свят беше ректор на Държавния университет на Средния запад, мъж на име Оугъст Фрай (така пишеше на канцеларските му материали), който пред своите огромни прозорци несъмнено беше прекарал много щастливи часове, докато поглъща съгряващата сърцето гледка на жизнерадостните, хранени с царевица студенти, които флиртуват като луди напът към учебната зала по добре поддържаните поляни на Айова. В деня, когато Гилдър зае мястото, той с учудване откри, че ректор Оугъст Фрай е украсил мястото с морска тема; кораби в бутилки, картини със змии, претрупани маслени платна с морски фарове и пейзажи, котва. Стряскащо противоречив избор предвид това, че Средният Запад (Айде, наш’те!) беше твърдо аграрна територия в най-заобиколеното от суша място на земята. След почти сто години Гилдър би дал всичко за трошица природа.
И така, главният проблем при безсмъртието, освен придирчивата диета, беше, че всичко започва да те отегчава.
В подобни моменти единственото, което го ободряваше, бяха размишленията за постиженията му. Които не бяха незначителни. Построили бяха град буквално от нищото. Какво въодушевление чувстваше в първите дни! Несекващият звън на чуковете. Камионите, които се връщат от пътуването си из обезлюдения континент, пръскащи се по шевовете от изоставените съкровища на стария свят. Стотиците тактически решения, които се взимаха ежедневно, пращящата енергия на екипа — подбрани сред оцелелите мъже заради своите познания. Накратко, те бяха съградили истински мозъчен тръст от човешките останки от катастрофата. Химици. Инженери. Градостроители. Агрономи. Дори един астроном (оказал се удивително полезен) и изкуствовед съветвал Гилдър (който, съвсем честно казано, не беше в състояние да различи водните лилии на Моне от рисунка на кучета, които играят покер) относно доброто съхраняване и излагане на главната плячка от шедьоври от Института по изкуствата в Чикаго, които украсяваха стените на Купола, включително офиса на Гилдър. Как само се бяха забавлявали! Разбира се, имаше известна идея за братство в отношенията им, без сексуалните трикове, разбира се. (Вирусът в голяма степен заличаваше тази част от мозъка на човека; повечето от екипа дори не можеха да понесат да видят жена, без да направят физиономия.) Но като цяло епохата се управляваше от достойнството и професионализма.
Какви щастливи спомени. А сега: Серджо. Сега: самоцелни бомби. Сега: кървава каша.
Ходът на мислите на Гилдър беше нарушен от почукване по вратата. Той въздъхна уморено. Поредният ден за попълване на формуляри, разпределяне на задължения, издаване на укази от най-високо. Настани се на мястото си зад бюрото, широка мебел от осемнайсети век от полиран махагон с приблизителните размери на маса за пинг-понг, избрана, тъй като подхождаше на положението му на Многообичан Директор на Отечеството, Гилдър се приготви за поредната сутрин на безкраен апетит към неговото мнение — мисъл, която предизвика почти мигновено увеличаване на първите признаци за увеличен апетит от по физическа и належаща природа, къркорене с кисел привкус, която се надигна от празния му стомах. Толкова скоро? Дошла ли беше вече датата от месеца? Единственото по-лошо от оригването бяха стомашните газове, които следваха след храненето и които изпълваха стаята с избухвания от газ с лучен мирис; самият човек, който ги беше изпуснал, едва ги понасяше.