— Влез.
Гилдър пристегна вратовръзката си и припряно си даде вид на зает, запремята документи по бюрото си с отработена съсредоточеност. Вратата се отвори. Измъкна наслуки някакъв документ — оказа се, че е доклад за ремонтите в завода за обработка на мръсната вода, страница за лайната — и се престори, че я изучава цели трийсет секунди, преди да вдигне поглед с директорска умора към облечената в тъмен костюм фигура, застанала в очакване на прага с бележник в ръце.
— Свободна секунда?
Началникът на щаба на Гилдър, Фред Уилкс, влезе в стаята. Като всички жители на Върха, и неговите очи бяха кървясали, като че е хроничен пушач на марихуана. Освен това притежаваше лъскавия блясък на двайсет и пет годишен — огромно подобрение от жилавия седемдесетгодишен мъж, с когото се запозна Гилдър. Уилкс беше първият, който се присъедини. Гилдър го откри да се крие в едно от спалните помещения на колежа в първите дни след нападението. Държеше — прегръщаше всъщност — тялото на починалата си съпруга, чиито мускулести пропорции не се бяха подобрили от трите дни разлагане в жегата на Айова. Историята на Уилкс беше такава: съпрузите избягали от бежанския център пеша, когато автобусите не дошли. Извървели почти пет километра, когато съпругата му се хванала за гърдите, извъртяла очи към небето и паднала по очи, повалена от сърдечна атака. Понеже не можел да я остави така, Уилкс задигнал една количка и откарал огромните ѝ форми в колежа, където се приютил в компанията на трупа ѝ и спомените за общия им живот. Въпреки ужасяващата воня (която Уилкс или не забелязваше, или пренебрегваше), двамата представляваха покъртителна гледка, която би могла да разтърси до сълзи Гилдър, стига да беше такъв човек и вероятно някога е бил човек, способен да се покърти, но това беше останало в миналото.
— Слушай — беше му рекъл Гилдър, коленичил пред съсипания от скръб мъж, — искам да ти предложа нещо.
И така се започна. В същия този ден, в същия този час всъщност, дори още докато наблюдаваше как Уилкс отпива първата противна глътка, Гилдър чу Гласа. Доколкото знаеше, все още беше единственият. Другите от щаба имаха някакво смътно подозрение за психическото присъствие на Нула. А що се отнася до жената, кой ли знае какво ставаше в главата ѝ?
Сега след равняващо се на един и половина човешки живота време, неговият величествен план беше назрял и последните остатъци от човечеството беше събрано в нозете му (историята с Кървил, както и историята със Серджо бяха дребнотии, макар и влудяващи, грахово зърно под дюшека на Плана), ето го Уилкс с вечния си бележник с подложка и изражение, което показваше, че не носи добри новини.
— Помислих си, че може би искаш да знаеш, че отрядът по събирането се върна. Или това, което остана от него.
С това смущаващо въведение Уилкс издърпа горния лист хартия от бележника си и го постави на бюрото на Гилдър, след това се отдръпна назад, май се радваше да се отърве от цялата работа.
Гилдър набързо го прегледа.
— Какво, по дяволите, става, Фред?
— Предполагам, че би могъл да кажеш, че събитията не са се развили според плана.
— Никой? Нито един от тях? Какво им е сбъркано на тези хора?
Уилкс посочи към хартията.
— Потокът от нефт поне временно е прекъснат. Това е плюс. Отваря доста възможности.
Но Гилдър не можеше място да си намери. Най-напред Киърни, сега това. А навремето да се съберат оцелели беше относително лесно и точно планирано начинание. Появяваше се жената, вратите се отваряха, колелото на подскоците се завърташе, подвижният мост се спускаше над крепостния ров, жената свършваше задачата си, като укротител на лъвове в цирк и след това камионите се понасяха с пълна скорост към Айова, претъпкани с човешки товар. Пещерите на Кентъки. Островът в езерото Мичиган. Изоставените ракетни силози в Северна Дакота. Съвсем наскоро нападението в Калифорния — истински богат урожай, петдесет и шест оцелели прибрани, повечето от тях вървяха като агънца към камиона, щом електричеството спря — и поставиха условията. (Или влизайте, или сте мръвка.) Обичайното количество загуби — някой умираха по пътя, други не успяваха да се приспособят при новите условия — но все пак имаха солиден улов независимо от всичко.