След това се заредиха една излязла извън контрол кървава баня след друга, като се започне с „Розуел“.
— Очевидно не е имало много преговори. Конвоят е бил тежковъоръжен.
— Не ми пука, та ако ще и ядрена бомба да са имали. Знаехме, че така ще реагират. Те са тексасци.
— Така казано, е вярно.
— Тук минаваме към следващия етап, а ти какво ми казваш? Трябват ни тела, Фред. Живи, дишащи тела. Тя вече не е ли в състояние да контролира създанията?
— Можем да подходим по старомодния начин. Така казах от самото начало. Ще поемем известно количество загуби, но ако продължим да атакуваме доставките им на нефт, рано или късно отбранителните им сили ще отслабнат.
— Ние събираме хора, Фред. Не ги губим. Да не съм пропуснал да го изясня? Не можеш ли да си направиш елементарна сметка? Целта ни са хората.
Уилкс сви рамене отбранително.
— Искаш ли да поговориш с нея?
Гилдър разтри очи. Предполагаше, че ще трябва да го направи, но да говори с Лайла беше като да играе хандбал със себе си; топката се връщаше обратно, независимо колко трудно я удряш. Едно от най-тежките усложнения на работата беше да се разправя с чудатите фантазии на жената, стена от измислици, през която Гилдър можеше да проникне само чрез най-грубо настояване. Защо не се беше сетил да вземе и психиатър заедно с всички специалисти, които беше събрал през годините? Като я държаха покрай невръстни деца, я успокояваха, специалният талант на жената беше насъщна необходимост, която трябваше да се управлява внимателно. Но в мъките, които съпътстваха майчинството, тя беше буквално недостижима, а Гилдър се тревожеше за бъдещите увреждания на крехката ѝ психика.
Именно това ѝ беше проблемът на Лайла. От всички, които бяха вкусили кръвта, само тя притежаваше способността да контролира виралите.
Не просто ги контролираше, в присъствието на Лайла ставаха кротки като паленца, хрисими и дори обичливи. Чувството беше двустранно: постави жената на двеста метра от угоителния комплекс и тя се превръщаше в мъркаща котана с котило от малки. Гилдър не можеше да повтори същия ефект със себе си, въпреки че Бог знае колко се опитва. В първите дни беше направо обсебен от идеята. Колко пъти беше извършвал същите стъпки, влизаше в угоителния комплекс с мисълта, че ако успее да открие психическата хватка, предразполагащия език на тялото, успокоителен тон на гласа, те ще паднат в коленете му, както правеха с нея, като кучета, очакващи да ги почешат по ушите. Но не стана. Издържаха присъствието му три победни секунди, а после някой от тях го подхвърляше във въздуха — не се отнасяха към него като към храна, по-скоро като към играчка с човешки размер — и после се оказваше, че Гилдър хвърчи из мястото, докато някой не запалеше лампите и не ги прогонеше.
Отдавна беше престанал да опитва. Гледката как Хорас Гилдър, Директор на Отечеството, е подхвърлян като топка за плажен волейбол, не беше образ, който да вдъхва уважение и не искаше да се разчуе. За негово удовлетворение и никой от медицинския екип не можеше да обясни точно какво правеше Лайла различна. Тимусът ѝ действаше по-бързо, нуждаеше се от кръв на всеки седем дни, очите ѝ изглеждаха различно, по тях нямаше никакво оцветяване на ретината, както се случи с останалия старши персонал. Но чувствителността ѝ към светлината беше също толкова изявена и доколкото Съреш можеше да каже, вирусът в кръвта ѝ беше същият като в тях. В крайна сметка човекът беше вдигнал ръце и приписал способностите ѝ на угодния факт, че Лайла е жена — единствената жена в групата, защото така искаше Гилдър.
Може би точно това е, казваше Съреш. Може би си мислят, че тя е тяхна майка.
Гилдър осъзна, че Уилкс го наблюдава. За какво си мислеха? Лайла? Не, Тексас. Но Уилкс му беше казал, че има и още нещо.
— Което ме води до… — заекна той — втория въпрос.
И Уилкс съобщи на Гилдър за бомбата на пазара.
Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!
— Знам, знам — Уилкс поклати глава, както само той можеше. — Не е най-добрият обрат на събитията.