— Той е сам човек. Сам!
Лицето на Гилдър, цялото му тяло се присви от основателен гняв. Поредното издигащо се оригване назря. Искаше разплата. Искаше проклетото положение да се успокои. Искаше тоя Серджо, който е да е той, искаше главата му набучена на кол.
— По въпроса работят хора. Човешки ресурси разпитват и предлагат двойни дажби на всички, които се появяват със сериозни следи. Не всички долу под хълма са във възторг.
— А някой може ли да ми каже как успява да се движи из равнината като проклета мълния? Нямаме ли патрули? Нямаме ли контролни пунктове? Може ли някой да хвърли светлина върху тази подробност?
— Имаме теория. Уликите сочат към организация с класическата структура на клетка. Обединения от по няколко души, който действат в хлабава операционна рамка.
— Съвършено наясно съм какво е терористична клетка, Фред.
Началникът на щаба заразмахва ръце.
— Просто казвам, че може би издирването на един човек не е отговорът. Това е идеята за Серджо, а не самият Серджо, срещу когото се изправяме. Ако следиш мисълта ми.
Гилдър я следеше, но тази идея не го радваше. Минал беше по този път, първо в Ирак, после в Афганистан, в Саудитска Арабия, след преврата. Улавяш главата, но тялото не умира, ами израства нова глава. Единствената полезна стратегия в тези ситуации беше психологическа. Да убиеш тялото, никога не беше достатъчно. Трябваше да се убие духът.
— Колко са в ареста?
Нови листове. Гилдър изчете пълния доклад. Според свидетелите на пазара се беше взривила селскостопанска работничка над трийсетте. С нея никога не е имало никакви проблеми, във всяко отношение била кротка като агънце, качество, което до разсейващ обхват съвпадаше с профилите на другите самоубийствени атентатори. Нямаше живи сродници, освен една сестра. Съпругът и синът ѝ починали преди шест години при епидемия на салмонела. Очевидно е минала през контролните пунктове, предрешена в униформата на помагач (истинската притежателката на униформата беше открита натъпкана в контейнер с прерязано гърло и необяснимо защо едната ѝ ръка беше отсечена в лакътя), но откъде се е снабдила с експлозива, не беше ясно. От оръжейния склад не бяха съобщили за липси, нито пък от строителното депо, но тепърва предстоеше пълна инвентаризация. Девет от съквартирантите ѝ, както и семейството на сестра ѝ, включително двете ѝ малки дъщери, бяха задържани за разпит.
— Май никой нищо не знае — Уилкс махна с ръка. Седеше от другата страна на бюрото, докато Гилдър четеше. — Освен сестрата малко вероятно е някой да я е познавал. Можем да увеличим усилията, но не вярвам, че ще стигнем донякъде или че ще научим нещо полезно. Но ако знаеха нещо, вече трябваше да са се пречупили.
Гилдър остави настрана листовете при много други. Оригванията, които продължаваха да се надигат, му бяха докарали отвратителен вкус в устата, смрад, не по-различна от вонята на разложилата се госпожа Уилкс. Прикритото смръщване от отвращение от миризмата по гладкото, младо лице на неговия началник на щаба не бяха убягнали от вниманието му.
— Няма нужда — отсече Гилдър.
Уилкс се намръщи разколебано.
— Искате да ги освободим ли? Не мисля, че това е умно. Нека поне ги оставим още няколко дни. Да се поизплашат, да видим това къде ще ни отведе.
— Сам каза, че ако са знаели нещо, вече щяха да са проговорили.
Гилдър замълча, осъзнал, че е изправен пред избор, от който нямаше връщане. Тринайсетте задържани обитатели на равнината бяха в крайна сметка хора, човешки същества, вероятно невинни. Бяха и важни физически авоари в една икономика на оскъдица. Но предвид влудяващата невъзможност да се разузнаят положението на Серджо и провалът в Тексас, зависимите от времето велики планове на Гилдър, които в дългосрочен план щяха да доведат до комплексни плодове, както и фактът, че беше уловен в собствената си назряваща физическа нужда, титанична биологична необходимост, която, докато наблюдаваше Уилкс през полираната равнина на прекомерно голямото му бюро, разцъфваше у него като цвете, заснето на бавен кадър, не мисли много дълго. Стигна до предела, погледна го набързо и го прекрачи.
— На мен ми се струва — рече Директор Хорас Гилдър, — че е дошло време да се отървем от тях.
Гилдър изчака няколко минути, след като Уилкс изчезна, преди да тръгне. Много пъти си беше напомнял, голяма част от властта му се крепеше на достойнството, което демонстрираше при публичните си изяви и беше най-добре да не го виждат в подобно развълнувано състояние. Взе връзка ключове от бюрото си и излезе. Странно колко бързо се появи гладът. Обикновено нарастваше у него в продължение на няколко дни, а не минути. Извито стълбище водеше от основата на кулата към приземния етаж, стената по протежението му беше украсена от маслени портрети на различни херцози, генерали, барони и принцеси от царството, парад от неодобрителни, с подчертани челюсти лица, облечени според изискванията на съответната епоха. (Поне не беше решил да нарисуват неговия портрет — а защо не?) Хвърли поглед над парапета. Петнайсет метра по-надолу стояха дребните фигури на облечените в униформи охранители, членове на управлението, с тъмни костюми с вратовръзки, притичващи напред-назад с официалните си куфарчета и бележници, дори две прислужници се носеха по полирания каменен под в монашеските си ефирни одеяния, като двойка хартиени корабчета. Търсеше Уилкс. Ето го: до масивната предна врата с вдлъбнатите си резбовани фигури в стил прериен кич (китка пшеница, плуг, който весело пори плодородната земя на Айова) верният му началник на щаба се беше спрял да поговори с двама от водачите, агент Хопъл и агент Чий. Гилдър предположи, че Уилкс вече привежда в действие заповедите от деня, ускорява прилагането им, но предположението му беше опровергано, когато Хопъл отметна назад глава, плесна с ръце и избухна в хълцащ смях, който отекна в мраморното пространство като куршум в подводница. Гилдър се почуди какво, мамка му, беше толкова забавно.