Отдръпна се от перилото и тръгна по второ, по-обикновено и доста изолирано от чужди погледи стълбище, което използваше само той. Вътрешностите му вече гърголеха. С всички сили се сдържаше да не започне да прескача стъпалата по три наведнъж, което в настоящото му състояние вероятно се дължеше на счупване на кост при някакво падане, което щеше да се самоизцели до няколко часа, но продължаваше да го боли адски. Като се държеше така, сякаш е кристална чаша, която всеки миг може да разпилее съдържанието си по пода, Гилдър заслиза предпазливо по стъпалата едно по едно. Започна отделянето на слюнка, истински водопад, който трябваше да изсмуква през зъбите си. Вампирски лигавници, помисли си той иронично, с тях можеше да натрупа купища пари.
Най-после стигна до мазето с неговата тежка, сводеста врата. Гилдър издърпа ключовете от джоба на сакото си. С треперещи ръце от нетърпение отключи вратата, завъртя тежката дръжка и с рамо я побутна.
На половината път по коридора той се съблече до кръста и изрита обувките си. Вече се носеше над високата вълна, сърфист, който се спускаше по гребена. Врата след врата прелитаха покрай него. Гилдър чуваше приглушените викове на прокълнатите, които идваха отвътре, звук, който отдавна беше престанал да предизвиква и капчица съжаление у него, ако изобщо някога е имало такова. Връхлетя през предупредителните знаци — СРЕДА С ЕТЕР, ПОЖАРООПАСНО — влезе в ледената стая със спринт, зави зад последния ъгъл и едва избегна сблъсък с облечен в лабораторна престилка техник.
— Директор Гилдър! — той ахна. — Не знаехме…!
Думите му бяха прекъснати от Гилдър, който с излишна жестокост замахна с лявата си ръка към главата на човека и го запрати към стената.
Жадуваше за кръв и не коя да е. Имаше кръв и кръв.
Стигна до последната врата и спря рязко. С треперещи ръце разкопча панталоните си и ги изрита, след това отключи вратата и я отвори.
— Здравей, Лоурънс.
Трийсет и осем
На сутринта Джаки беше изчезнала.
Сара се събуди и видя, че леглото на жената е празно. Обхваната от паника, тя обходи светкавично жилището, проклинаше се, че е спала толкова дълбоко. Възрастната жена, която спеше във втора редица? Някой да я е виждал? Никой не беше или поне така казваха. При сутрешната проверка Сара забеляза само леко умълчаване, когато трябваше да се произнесе номерът на Джаки. Всички бяха свели погледи. Просто така, водите се бяха сключили над приятелката ѝ. Все едно никога не е съществувала.
Денят ѝ премина в мъгла, умът ѝ се люлееше по тънкия като бръснач ръб между отчаяната надежда и крайното отчаяние. Вероятно нямаше какво да се направи. Хората изчезваха, така ставаше. И въпреки това Сара не можеше да се отърси от надеждата, че ако жената е все още в болницата, ако все още не е откарана в угоителния комплекс, може би има шанс. Но как биха могли просто така да отведат Джаки изпод носа на Сара? Нямаше ли тя да чуе нещо? Нямаше ли жената да протестира? Не се връзваше.
И тогава Сара го проумя. Нищо не беше чула, защото не е имало какво да се чува. Не така. Не заради мен. Джаки беше напуснала сама жилището.
Направила го беше, за да защити Сара.