Към средата на следобеда разбра, че не може да стои със скръстени ръце. Разкъсваше я вина. Не биваше изобщо да се опитва да изведе Джаки от завода, не биваше да се изправя пред Чука. Нарисувала беше мишена на гърба на жената. Минутите се нижеха. Виралите в угоителния комплекс се хранеха, след като се стъмни. Сара видя камионите. Камиони, които превозваха животни, претъпкани с мучащи крави, но също и вановете без прозорци, които използваха, за да превозват затворниците от ареста. Един беше постоянно паркиран на задния изход на болницата, смисълът му беше ясен за всеки, който си направеше труда да го обмисли.
Помагачите, които надзираваха работниците на мелачките, бяха Вал и Свирката. С Вал можеше да се справи, но със Свирката надали Сара щеше да успее. Сети се само за едно решение. Напълни кофата си, вдигна я от земята, направи три стъпки към мелачката и спря.
— О! — извика Сара. Пусна кофата да падне, улови се за стомаха и отново изохка.
Изстена и се присви на колене. За миг сякаш сред шума от мелачките демонстрацията ѝ мина незабелязано. Завика по-силно, присви крака до гърдите си, прихвана диафрагмата си.
— Сара, какво има? — попита една от другите жени. Констанс Чоу стоеше приклекнала до нея.
— Боли ме! Боли ме!
— Стани или ще те видят!
Друг глас се намеси. Вал.
— Какво става тук?
Констанс се отдръпна.
— Не знам, господине. Тя просто… се свлече на земята.
— Фишър? Какво ти е?
Сара не отговори, продължи да стене, полюляваше се в кръста и направи за по-убедително няколко спазматични ритвания. Около нея се насъбраха зяпачи.
— Апендикс — рече тя.
— Какво?
Тя сгърчи лице от фалшива болка.
— Мисля… че е… апендиксът.
Свирката си провря път през тълпата, разбута зяпачите с палката си.
— Какъв ѝ е проблемът?
Вал се почеса по главата.
— Казва, че имало нещо на апендикса.
— Вие какво зяпате? Връщайте се на работа — лавна Свирката, после се обърна към Вал. — Какво искаш да правим с нея?
— Можеш ли да ходиш, Фишър?
— Моля ви — сподавено рече тя. — Трябва ми лекар.
— Каза, че ѝ трябвало лекар — предаде Вал.
— Да, чух я. Вал. — Жената сподави въздишка. — Добре, махай я оттук.
Помогнаха ѝ да стигне до пикап, паркиран зад завода, и я поставиха отзад. Сара не спираше да се поклаща и да стене. Посъветваха се кратко: дали някой от двама им трябва да я откара или да повикат шофьор?
— Мамка му, аз ще я закарам — рече Свирката. — Като те знам, ще се помотаваш цял ден.
Пътуването до болницата отне десет минути. Сара ги използва, за да състави план. Мислеше само как да стигне до болницата и да намери Джаки, преди ванът да я откара. За след това не беше мислила. Сега ѝ се струваше, че разполага с две карти. Според първата беше да се възстанови чудодейно, тъй като в действителност не беше болна и при това положение изглеждаше малко вероятно да натоварят съвършено годна жена към угоителния комплекс. Втората беше да използва факта, че е сестра. Не беше сигурна как да стане — трябваше да импровизира — но може би щеше да ѝ се удаде случай да използва медицинските си познания, за да убеди някой от отговорниците, че състоянието на Джаки не е толкова тежко, колкото изглежда.
Или пък действията ѝ щяха да са без значение. Може би веднъж щом преминеше през вратата на болницата, повече нямаше да излезе. Тази перспектива, когато я премисли, не ѝ се стори съвсем лоша, това ѝ даваше трета карта за игра: картата, според която вече нямаше да я е грижа дали е жива, или мъртва.
Свирката влезе през входа на болницата, отиде отзад и свали капака на каросерията.
— Слизай. Да вървим.
— Май не мога да вървя.
— Ще ти се наложи, няма да те нося.
Сара седна. Слънцето надзърташе иззад облаците, придаваше отчетливост на сцената със студена ярка светлина. Болницата беше тухлена триетажна сграда, част от комплекс ниски, обикновени постройки в южния край на равнината. На петнайсетина метра стоеше една от главните сгради на Човешки ресурси. Дузина помагачи пазеха входа, от двете страни на който имаше барикади.
— Аз сама ли си говоря?
Сама си говореше. Сара почти не я слушаше. Съсредоточено наблюдаваше колата, малък седан от типа, който помагачите използваха, за да се движат между жилищата. Вървеше към тях с висока скорост, след нея се виеше дълъг облак от прах. Сара залегна към леглото. Усети как зад нея някой тича. Колата се носеше с висока скорост, която не намаляваше. Имаше нещо странно в нея, не само невероятната скорост на приближаването ѝ. Прозорците бяха затъмнени, скриваха шофьора, на капака имаше надпис от букви с бяла боя.