СЕРДЖО Е ЖИВ!
Когато колата се понесе към барикадите, някой я удари изотзад. В следващия миг се озова на земята, камионът избухна и вълна от непосилно горещо налягане, каквото не вярваше, че може да съществува, помете тялото ѝ. Въздухът от дробовете ѝ излезе. Хвърчаха отломки. Във въздуха се носеха предмети и падаха като метеори около нея, обвити в пламъци, тежки предмети. Чуха се скърцане на метал, дъжд от разбито стъкло. Светът се беше превърнал в жега, шум и тежестта на нечие тяло над нея. Изведнъж настъпи тишина, почувства струя топъл дъх близо до ухото си, един глас ѝ каза:
— Ела с мен. Прави каквото ти кажа.
Сара се изправи. Непозната за Сара жена я дърпаше за ръката, за да я накара да се съвземе от вцепенението. Нещо се беше случило със слуха ѝ и къпеше сцената, която я заобикаляше, в млечна нереалност. Сградата на помагачите беше димящ кратер. Пикапът го нямаше. Лежеше обърнат на една страна там, където беше входът на болницата или някога беше. Лицето на Сара беше мокро. От кръв. Цялата беше в кръв. Осъзна, че лепкавите неща са части от плът, а фината, блещукаща прах — мънички късчета стъкло. Колко удивително, помисли си тя, колко удивително беше всичко, особено случилото се на Свирката. Потресаващо беше на какво прилича тялото, когато вече не е едно цяло, ами е разпръснато в разпознаваеми човешки части и пръснато в голям радиус. Кой би рекъл, че когато едно тяло е взривено на парчета, както очевидно се беше случило, то наистина ставаше точно такова: взривено на парчета.
Тя се отърси, първо зрението си, след това останалото от нея. Жената тичаше, Сара също тичаше, но я и дърпаха, енергията на нейната спасителка — Сара разбра, че това е жената, която я е спасила при взрива — преминаваше в тялото ѝ през хванатите им ръце. Зад тях тишината беше заменена от хор от писъци и крясъци, странен музикален звук. Непознатата спря зад сграда, която някак все още стоеше цяла (не бяха ли взривени всички сгради в света?) и се спусна на земята. В ръката си държеше кука, с която отвори люк.
— Влизай.
Сара я послуша. Влезе. Приведе се в дупката, където я чакаше стълба. Миришеше лошо. Миришеше на лайна, защото имаше такива. Когато краката на Сара докоснаха дъното, маратонките ѝ се напълниха с отвратителна вода, жената се протегна над главата си и намести обратно капака, който изтрака, Сара потъна в пълен мрак. Чак тогава напълно осъзна, че е преживяла експлозия, в която са загинали мнозина, която е причинила огромни разрушения и веднага след нея за по-малко от минута се е доверила напълно на една непозната и че тази непозната я беше отвела в нещо като несъществуване: че Сара беше наистина изчезнала.
— Чакай.
Светна малък белезникав пламък: жената държеше запалка, допря го до горната част на факла. Лумна пламък, който освети лицето ѝ. Над двайсетгодишна, с дълга шия и малки, тъмни очи с напрегнат поглед. У нея имаше нещо познато, но Сара не можеше да открие какво.
— Без приказки. Можеш ли да тичаш?
Сара кимна.
— Ела.
Жената продължи бързо по отходната тръба. Сара я следваше. Вървяха известно време. На всяко от многото разклонения жената, без да се колебае, избираше посоката. Сара беше започнала да си дава сметка за нараняванията си. Не беше се разминала без поражения от експлозията. Болките ѝ бяха най-различни, някои от тях доста остри, други бяха като пулсиране тук-там. Но нито една от тях толкова силна, че да ѝ пречи да следва жената. След още някое време осъзна, че разстоянието, което бяха изминали, със сигурност ги е отвело вън от обкръжените с тел граници на Отечеството. Те бягаха! Бяха свободни! Пред тях се появи светъл кръг; изход. Отвъд него лежеше светът — опасен свят, свят, изпълнен със смъртоносна заплаха, в който върлуваха безчет вирали, но въпреки това той се мержелееше пред нея като златно обещание и тя излезе на светло.
— Съжалявам.
Жената беше зад нея. С една ръка беше прихванала Сара през кръста и така я спря. В другата ръка държеше кърпа, вдигна я към лицето на Сара. Какво? Преди Сара да възрази дори с дума, платът покри устата и носа ѝ, изпълни сетивата ѝ с ужасен задушаващ химически мирис, милиони Звездици закръжиха над главата ѝ и всичко приключи.
Трийсет и девет
Лайла Кайл. Името ѝ беше Лайла Кайл.
Макар, разбира се, да знаеше, че лицето в огледалото има и други имена. Лудата кралица. Нейно лунатичество. Нейно кралско откачено височество. О, да, Лайла всичките ги беше чула. Човек трябваше да стане доста рано сутрин, за да преметне Лайла Кайл. Тояги и камъни, винаги казваше тя (казваше баща ѝ), тояги и камъни, но онова, което я огорчаваше, беше шепненето. Хората непрекъснато шепнеха! Сякаш те са възрастните, а тя детето, сякаш тя е бомба, която може всеки миг да избухне. Колко странно! Странно и малко неуважително, защото в първия случай, тя не беше луда, те напълно грешаха, а във втория, дори да беше луда, да го приемем заради спора, и дори тя да решеше да се съблече гола-голеничка под лунната светлина и да вие като вълк (клетият Роско!), какво ги засягаше тях това? Колко луда е или не е? (Но трябваше да признае, че има дни, трудни дни, когато мислите не ѝ се подчиняваха, бяха като шепа есенни листа, които се опитва да натъпче в торба.) Грубо беше. Преминаваше всякакви граници. Да се говори зад нечий гръб, да се отправят такива обвинения — прекрачваше рамките на общоприетото приличие. Какво беше направила тя, че да заслужи подобно отношение? Тя се държеше сдържано, никога нищо не искаше, беше тиха като мишница, напълно доволна да прекарва времето си в стаята сред красивите си вещи, шишенцата си и гребените, четките и тоалетката, където сега седеше — изглежда, седеше вече тук известно време — и решеше косата си.