— Не работя в болница. Говорили сме го милиони пъти.
Така ли? Понякога мислите ѝ бяха като есенни листа, понякога бяха като пчели в буркан, малки жужащи създания, които се въртяха ли, въртяха.
— Какво стана в Тексас, Лайла?
— Какъв Тексас?
Той въздъхна кисело.
— Конвоят. Пътят на нефта. Мислех, че инструкциите бяха ясни.
— Нямам ни най-малка представа за какво говориш. През живота си не съм стъпвала в Тексас — спря да се реши и срещна погледа на Дейвид в огледалото. — Брад мразеше Тексас. Вероятно и за това не искаш да чуеш нищо.
Думите ѝ, видя тя, постигнаха целта си. Споменаването на Брад беше тайното ѝ оръжие. Знаеше, че не бива, но изпитваше извратено удоволствие да гледа лицето на Дейвид, когато изричаше името — спихналата бледност на мъжа, който осъзнава, че никога не може да бъде на висотата на другия.
— Не искам много от теб. Умолявам те да ми кажеш дали все още можеш да контролираш тези създания.
— Да, добре.
Бъз, бъз.
— Ти слушаш ли ме? Не можем да си позволим други бедствия като това. Не и когато сме на косъм.
— Не разбирам защо си ядосан. А и за да бъда съвършено честна, все едно ми е как ми говориш.
— Мътните те взели, остави шибаната четка!
Но преди да го направи, той я изтръгна от ръката ѝ и я запрати в другия край на стаята. Улови я за косата, изви главата ѝ назад и завря в нейното лице своето, което дори не беше лице, ами нещо, съвкупност от чудовищно изкривени черти на плужек, което я къпеше в гнилия си, заразен дъх.
— Писна ми от дивотиите ти — по бузите ѝ, по очите ѝ се пръснаха слюнки, изстреляни гнусно от неговата уста към нейната. Ръбовете на зъбите му бяха оцветени с тъмно вещество и им придаваха ужасяваща яркост. Кръв. Зъбите му бяха омазани с кръв. — Това твое поведение. Тази глупава игра.
— Моля те — едва рече тя. — Боли ме!
— Така ли? — той уви косата ѝ жестоко. Хиляди връхчета на карфици се забиха агонизиращо в скалпа ѝ.
— Дейвид — умоляващо рече тя, сълзи замъглиха погледа ѝ, — моля те. Мисли какво правиш.
Лицето на плужека поаленя от гняв:
— Не съм Дейвид! Аз съм Хорас! Казвам се Хорас Гилдър! — ново усукване и дърпане. — Кажи го!
— Не знам, не знам! Объркваш ме!
— Кажи го! Кажи ми името!
Болката го постигаше. Като бесен вихър съзнанието ѝ рухваше върху нея.
— Ти си Хорас! Моля те, престани!
— Пак! Цялото!
— Хорас Гилдър! Ти си Хорас Гилдър, Директор на Отечеството!
Гилдър я пусна и се дръпна. Тя лежеше по гръб върху тоалетката си и потреперваше от ридания. Да можеше да се върне назад. Да се върне, помисли си тя, стиснала очи, за да скрие от погледа си този ужасен мъж, този Хорас Гилдър. Лайла, върни се. Изпрати се някъде далеч. Тя потрепери от гадене, което се надигна от място, което нямаше име, болест не на тялото, ами на душата, метафизичната сърцевина на нейното разбито аз, падна на колене, повърна, давеше се, хриптеше, повръщаше противната кръв, която самата тя беше пила същата сутрин.
— Добре — рече Гилдър и избърса ръцете си в сакото на костюма. — Така вече е ясно.
Лайла мълчеше. Толкова силно беше желанието ѝ да изпрати съзнанието си надалеч, че дори да опиташе, нямаше да може да изрече думи.
— Велики дни ни очакват, Лайла. Искам да съм сигурен, че си на борда. Край на твоите глупости. И моля те, опитай се да не уволняваш повече компаньонките. Тези момичета не растат по дърветата.
С опакото на китката си тя избърса гнилата слюнка от брадата си.
— Вече го каза.
— Моля?
— Казах, че вече го каза — гласът ѝ дори не звучеше като нейния. — За момичетата, които не растат по дърветата.
— Нима? — позасмя се той. — Така казах. Странно е, като се замислиш. В тези думи има нещо, което несъмнено ще ми е от полза предвид изискванията на хранителната верига и всичко останало. Сигурен съм, че твоят приятел Лоурънс ще се съгласи. Казвам ти, този човек може да яде — замълча за момент, наслаждавайки се на мисълта, преди отново да спре станалия отново мрачен поглед върху нея. — Сега се почисти. Не се обиждай, Лайла, но по косата си имаш повръщано.
Четирийсет
— Сара? Чуваш ли ме?
Гласът се носеше над нея. Глас и лице, които познаваше, но не знаеше откъде. Лице от сън, а тя със сигурност сънуваше: неспокоен сън, в който тичаше, а около нея имаше трупове и части от тела, всичко беше в пламъци.
— Все още е в безсъзнание — рече гласът. Стигаше до нея от някакво далечно разстояние. Континент. Океан. Сякаш идваше от звездите. — Колко използва?